Година без посещение, после внезапно обаждане: Неочакваната причина зад пристигането на тъста ми

„Къде е баща ти, Мая? Защо пак не се обади?“ – гласът на майка ми трепереше от яд и разочарование, докато стояхме в малката кухня на панелката ни в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Преглътнах тежко и се опитах да не избухна. Не беше лесно да си между чука и наковалнята – между майка си и съпруга си, между миналото и настоящето.

Преди година баща ми изчезна от живота ни. Не буквално – просто спря да се обажда, да идва, да пита как сме. След като се омъжих за Петър, отношенията ни станаха още по-студени. Той не харесваше Петър – казваше, че е „мекушав“, че няма стабилна работа, че не може да ме издържа. А аз го обичах. Обичах го въпреки всичко – въпреки малката ни квартира, въпреки скромната сватба с десетина души в кварталното заведение, въпреки това, че всяка стотинка беше разчетена до последната. Мечтаехме за дом, за дете, за спокойствие.

Но когато телефонът иззвъня онази вечер и на дисплея светна „Татко“, сърцето ми се сви. Не бях чувала гласа му от месеци. Вдигнах със свито гърло.

– Мая, трябва да поговорим. – Гласът му беше дрезгав, уморен.
– Добре ли си? – попитах тихо.
– Ще дойда утре. Искам да видя теб и Петър.

Затворих телефона и дълго стоях в тъмното. Петър ме прегърна през рамо.
– Какво става?
– Татко ще дойде утре.
– След цяла година? – Петър се опита да звучи неутрално, но усетих напрежението в гласа му.
– Да…

На следващия ден чистих до полуда. Майка ми дойде и тя – настоя да бъде тук, „за всеки случай“. Когато баща ми пристигна, беше отслабнал, побелял още повече. Влезе без дума, огледа се и седна на дивана.

– Как си, тате? – попитах плахо.
– Не съм добре, Мая. – Гласът му беше тих. – Затова съм тук.

Петър донесе кафе. Настъпи неловко мълчание.

– Искам да ви кажа нещо… – започна баща ми и погледна към мен, после към Петър. – Имам нужда от помощ.
– Каква помощ? – майка ми скръсти ръце.
– Загубих работата си преди шест месеца. Опитах всичко, но не мога да си намеря нова. Банката ще ми вземе апартамента… Ако не намеря пари до края на месеца… ще остана на улицата.

Тишината беше оглушителна. Чувах само тиктакането на часовника над печката.

– Искаш да ти помогнем с пари? – попита Петър внимателно.
– Знам, че нямате много… Но ако можете… поне малко…

Погледнах Петър. Знаех колко трудно ни е – едва плащахме наема, сметките, храната. Спестяванията ни бяха за мечтания дом, а сега…

– Тате… ние… – започнах аз, но майка ми ме прекъсна:
– След всичко, което направи! След като изчезна цяла година! Сега се връщаш само защото имаш нужда?
– Не е така… Просто… не знаех към кого друг да се обърна…

Видях сълзи в очите му. За първи път в живота си го видях толкова слаб, толкова отчаян.

Петър стана и излезе на балкона. Последвах го.

– Какво ще правим? – прошепнах аз.
– Това е твой баща… Но ако му дадем всичко, което имаме, пак няма да стигне. А ние ще останем без нищо.
– Не мога да го оставя на улицата…
– А нас?

Върнахме се вътре. Баща ми седеше с наведена глава.

– Ще ти помогнем с каквото можем – казах аз тихо. – Но трябва да говорим открито. Защо не ни потърси досега? Защо винаги беше толкова строг с Петър?

Той въздъхна тежко.

– Гордостта ми… Мислех си, че ще се справя сам. Че не трябва да ви занимавам с моите проблеми. А за Петър… Просто исках най-доброто за теб. Страхувах се да не сгрешиш като мен…

Майка ми избухна:
– Ти винаги мислиш само за себе си! А Мая страда цяла година!

Баща ми заплака. Аз също не издържах и сълзите потекоха по бузите ми. Прегърнах го силно.

– Всички грешим… Но сме семейство. Ще намерим начин.

В следващите дни започнахме да търсим решения – говорихме с познати за работа за баща ми, прегледахме финансите си, отказахме се от някои мечти временно. Беше тежко – карахме се с Петър, майка ми не спираше да упреква баща ми, а аз се чувствах разкъсана между всички тях.

Но постепенно нещата започнаха да се подреждат. Баща ми намери временна работа в склад благодарение на един приятел на Петър. С парите, които успяхме да съберем всички заедно, покрихме част от дълга му към банката. Не беше много, но беше начало.

Сега седя сама в кухнята и гледам през прозореца към мокрия асфалт. Мисля си колко лесно е да съдиш някого, докато не видиш болката му отблизо. Колко трудно е да простиш, когато си бил наранен… Но дали прошката не е единственият път към истинското семейство?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли помогнали на човек, който ви е обърнал гръб? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?