Съветът на баба, който не стигна – Историята на едно българско семейство

– Не забравяй, Мария, никога не си лягайте сърдити. – Гласът на баба Янка трепереше, докато ми връзваше бялата кърпа на главата в деня на сватбата ми. В очите ѝ имаше нещо повече от радост – сякаш виждаше бъдещето ми и се страхуваше за него. – Винаги говори с Петър, дете мое. Мълчанието е най-големият враг на любовта.

Тогава ѝ се усмихнах, сигурна, че любовта ни с Петър ще е по-силна от всичко. Бяхме млади, влюбени и вярвахме, че заедно ще преодолеем всяка буря. Но животът в панелката в Люлин не беше приказка. След сватбата започнаха малките битки – кой ще измие чиниите, кой ще плати сметките, защо той пак е забравил да купи хляб. Вечер, когато децата заспиваха, тишината между нас ставаше по-плътна от всякога.

Първата година беше най-трудна. Петър работеше на две места – през деня в автосервиза на чичо си, а вечер като охрана в един склад. Аз останах вкъщи с малкия Даниел и новородената Ива. Парите не стигаха, а умората ни правеше чужди. Понякога се улавях как му говоря с раздразнение, а той ми отвръщаше с мълчание. Спомнях си думите на баба Янка и се опитвах да говоря, но често думите ми се губеха в шума на телевизора или в плача на децата.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър затваря вратата по-силно от обикновено. Влязох в хола и го видях да седи с глава в ръцете си.
– Какво има? – попитах тихо.
– Писна ми! – изкрещя той. – Писна ми да се боря за всичко сам! Ти само се оплакваш!

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.
– А ти мислиш ли, че на мен ми е лесно? Цял ден съм сама с децата! Не помниш кога последно ме попита как съм!

Тази нощ не заспахме заедно. Нарушихме съвета на баба Янка. И от този момент нещо между нас се счупи.

Минаха години. Даниел тръгна на училище, Ива порасна и започна да задава въпроси: „Мамо, защо тате винаги е ядосан?“ Опитвах се да я успокоявам, но усещах как стената между мен и Петър става все по-висока. Понякога се карахме за глупости – за разхвърляните обувки, за забравеното мляко, за това кой ще вземе децата от училище. Друг път просто мълчахме с часове.

Веднъж майка ми дойде на гости и ме намери разплакана в кухнята.
– Марио, не можеш да носиш всичко сама – каза тя и ме прегърна. – Говори с него. Или поне опитай.

Опитах. Седнахме една вечер след като децата заспаха.
– Петре, така не можем повече – прошепнах. – Чувствам се сама до теб.
Той въздъхна тежко.
– И аз се чувствам сам. Не знам какво стана с нас…

Опитахме да си дадем време. Започнахме да излизаме заедно – понякога на разходка в Южния парк, друг път просто седяхме на пейка пред блока и гледахме как децата играят. Имаше моменти на близост и смях, но те бяха като светулки в тъмното – кратки и редки.

Един ден Даниел донесе бележник с двойка по математика. Петър избухна:
– Как може да си толкова разсеян? Не виждаш ли колко се стараем за теб?
Даниел избяга в стаята си разплакан. Отидох при него и го прегърнах.
– Всичко ще се оправи, мамо – казах му тихо, но вътре в себе си не вярвах вече.

Започнах да усещам как любовта ни се превръща в навик. Сутрин закусвахме мълчаливо, вечер гледахме телевизия без да си говорим. Понякога си спомнях първите ни срещи – как Петър ме чакаше пред университета с букет карамфили, как се смеехме до късно през нощта… Къде изчезнаха тези хора?

Една вечер баба Янка ми се обади по телефона.
– Марио, чух че нещо не е наред…
– Бабо… страх ме е…
– Не се страхувай от промяната, дете мое. Понякога любовта не стига. Но винаги трябва да има уважение и прошка.

Думите ѝ ме удариха като гръм. За първи път си позволих да помисля: може би трябва да пусна Петър да си тръгне. Може би така ще бъдем по-добри родители за децата си – разделени, но спокойни.

Седнахме една вечер с Петър и говорихме дълго. Плакахме и двамата. Решихме да се разделим. Не беше лесно – родителите ни не разбираха, съседите шушукаха зад гърба ни. Но децата постепенно свикнаха с новия ред – уикендите при татко, делниците при мен.

Сега живея сама с Даниел и Ива в малкия апартамент в Люлин. Петър идва често, говорим спокойно за децата и понякога дори се смеем заедно. Не сме врагове – просто вече не сме семейство по онзи начин.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Спомням си съвета на баба Янка и си мисля: дали ако бяхме говорили повече, ако бяхме простили повече… щяхме ли да сме още заедно? Или просто някои хора са писани да вървят по различни пътища?

Кажете ми… Вие вярвате ли, че любовта е достатъчна? Или има моменти, когато трябва да избереш себе си пред семейството?