Завръщането на Силвия: Селото не забравя

— Не се връщай, Силве! — гласът на майка ми, Бистра, трепереше по телефона, докато влакът вече се носеше през полята на Дунавската равнина. — Тук хората не забравят. Ще те изядат жива.

Но аз вече бях решила. Двадесет години бях бягала от спомените за онова лято, когато цялото село разбра, че съм дете без баща. Двадесет години бях носила срама на майка си и своя собствен. Сега се връщах — не заради тях, а заради себе си.

Когато слязох на гарата в Левуново, въздухът миришеше на прясно окосено сено и на нещо друго — на страх. Всяка къща ме гледаше с прозорците си, сякаш ме разпитваха: „Ти ли си онази? Онази Силвия на Бистра?“

Майка ми ме чакаше до старата Лада. Очите ѝ бяха подпухнали, но в тях имаше и радост, и вина.

— Мамо — прошепнах, а тя ме прегърна така силно, че за миг забравих всичко.

— Хайде, да вървим — каза тихо. — Не искам да ни гледат.

Върнах се в къщата, където бях израснала — с напуканите стени и мириса на туршия и лавандула. Всичко беше същото, само че по-малко. Дори леглото ми скърцаше по същия начин.

Първата вечер беше тиха. Майка ми готви боб с наденица и ме гледаше как ям, сякаш се страхуваше да не изчезна отново.

— Защо дойде? — попита тя най-накрая.

— Защото ми липсваш. Защото искам да опитам пак. Да видя дали мога да бъда част от това място.

Тя въздъхна тежко:

— Тук хората не прощават лесно. Още говорят за нас. Казват, че си прокълната.

— А ти? Ти простила ли си ми?

Очите ѝ се напълниха със сълзи:

— Аз никога не съм ти се сърдила. На себе си се сърдя. Че не те защитих. Че не намерих сили да кажа на всички истината.

На следващия ден излязох до магазина. Веднага усетих погледите — баба Мария от съседната къща ме изгледа презрително, а бай Тодор се престори, че не ме вижда.

— Ей я, върнала се е! — прошепнаха две жени зад гърба ми.

— Защо ли? Да не мисли, че ще забравим как майка ѝ я роди без мъж? — отвърна другата.

Стиснах зъби и продължих напред. Купих хляб и сирене, а продавачката Даниела едва ми каза „добър ден“.

Вечерта разказах на майка ми:

— Мамо, тук времето е спряло. Всички още живеят в миналото.

Тя кимна:

— Така е. Но ти си по-силна от тях. Не им позволявай да те пречупят.

На третия ден срещнах детската си приятелка — Елица. Тя беше станала учителка в селското училище. Посрещна ме с усмивка, но в очите ѝ имаше колебание.

— Силве! Не мога да повярвам! Как си?

— Добре съм… или поне се опитвам да бъда.

— Знам, че ти е трудно тук. Но хората… те са такива. Страх ги е от различното. А ти винаги беше различна.

— Мислиш ли, че някога ще ми простят?

Елица замълча:

— Не знам. Но ако ти простиш на себе си, може би ще стане по-леко.

Седмица по-късно майка ми получи писмо от кметството — покана за събрание относно „поведението на някои жители“. Знаех, че става дума за мен.

Вечерта преди събранието майка ми седна до мен на двора:

— Силве… Ако искаш да си тръгнеш пак, ще те разбера. Не искам да страдаш заради мен.

Погледнах я право в очите:

— Не. Този път ще остана. Ще ги погледна в очите и ще им кажа всичко.

На събранието залата беше пълна — всички съседи, кметът бай Иван, дори попът отец Георги. Кметът започна:

— Имаме проблем със спазването на моралните устои в селото ни…

Изправих се:

— Аз съм проблемът ви! Аз съм Силвия на Бистра! Да, родена съм без баща! Но това не е мой грях! Не е и на майка ми! Вашият грях е, че ни осъдихте и изгонихте! Двадесет години живях с този срам! А вие?

В залата настъпи тишина. Никой не посмя да ме погледне в очите.

Отец Георги се изправи:

— Господ прощава на всички. Може би е време и ние да простим.

Баба Мария избухна:

— Лесно е да се говори! Ами нашите деца? Какъв пример даваме?

Погледнах я спокойно:

— Давате пример как да мразим различното. Как да гоним своите. А аз искам да дам друг пример — как да простим и да започнем отначало.

След събранието никой не говореше с мен дни наред. Но Елица дойде у дома с домашен козунак:

— Гордa съм с теб — каза тя тихо.

Майка ми плачеше от облекчение:

— Най-сетне някой чу гласа ти…

Минаха месеци. Някои хора все още ме избягват, други започнаха да кимат при среща. Не знам дали някога ще бъда напълно приета тук. Но вече не се страхувам от миналото си.

Понякога се питам: Колко време трябва да мине, за да простим на себе си и на другите? И дали някога едно малко българско село може да приеме различното като част от себе си?