Убедих тъста си да наеме брат ми Петър, а той донесе само срам и изчезна

— Не мога да повярвам, че пак го направи! — гласът на жена ми Мария трепереше от гняв, докато държеше телефона си с треперещи ръце. Беше късен следобед, а в кухнята миришеше на изгоряло. Майка ми седеше мълчаливо до прозореца, с очи вперени в двора, сякаш търсеше отговори в сянката на старата череша.

В този момент се почувствах като дете, което е направило беля. Само че този път не ставаше дума за счупена ваза или изяден шоколад. Ставаше дума за нещо много по-голямо — за доверието на цялото семейство.

Всичко започна преди два месеца. Брат ми Петър беше останал без работа за пореден път. Майка ми не спираше да ми повтаря: „Ти си му батко, трябва да му помогнеш! Какво ще кажат хората, ако не си подадете ръка?“ Знаех, че Петър не е най-отговорният човек на света — често закъсняваше, забравяше обещанията си и имаше склонност да се забърква в неприятности. Но въпреки всичко, кръвта вода не става.

Тъстът ми, бай Иван, държи малка строителна фирма в Пловдив. Човек на честта, строг, но справедлив. Винаги е гледал на мен с известно подозрение — зет като зет, но не съвсем „от нашите“. Когато му предложих да вземе Петър на работа като помощник-бригадир, той ме изгледа дълго и тежко.

— Сигурен ли си? — попита ме. — Не искам да имам главоболия.

— Ще се грижа лично за него — обещах аз. — Ще видиш, че ще се справи.

Петър започна работа още същата седмица. Първите дни всичко изглеждаше наред. Дори бай Иван го похвали: „Момчето има ръце за работа, само ако иска.“ Но скоро започнаха проблемите. Петър закъсняваше сутрин, оправдаваше се с автобуса или с болки в кръста. Един ден изчезна от обекта за два часа — после се оказа, че бил „по спешност“ при приятелката си.

Опитвах се да говоря с него:

— Петре, моля те, не ме излагай! Тук не е като предишните ти работи. Бай Иван няма да търпи глупости.

— Спокойно бе, братле! Всичко е точно. Само малко ми е трудно да свикна — отвръщаше той с усмивка.

Но нещата само се влошаваха. Един ден изчезнаха инструменти от склада. Бай Иван беше бесен:

— Или ще ми кажеш какво става, или двамата си тръгвате!

Петър се кълнеше, че няма нищо общо. Аз го защитих пред тъста си — „Сигурно някой отвън е влязъл“. Но вътрешно усещах как земята под краката ми се разклаща.

След седмица дойде най-лошото. Получих обаждане от Мария:

— Петър не е дошъл на работа днес. Татко ти звъни цял ден, а телефонът му е изключен!

Майка ми плачеше:

— Къде е брат ти? Как можа да го оставиш така?

Търсих го навсякъде — у приятели, в кварталната кръчма, дори в болницата. Никой не беше го виждал. Бай Иван беше категоричен:

— Повече не искам да чуя за него! И ти си ми под въпрос!

Мария не ми говореше с дни. Вечерите вкъщи бяха мрачни и напрегнати. Майка ми ме гледаше с укор и болка.

Седях сам в кухнята и се чудех къде сбърках. Дали трябваше да послушам инстинкта си и да откажа? Или вината е в Петър, който никога не пое отговорност за живота си? А може би всички ние сме виновни — защото се опитваме да спасяваме някой, който не иска да бъде спасен?

Две седмици по-късно Петър се появи за кратко — само за да вземе някакви дрехи и пак изчезна. Не каза нищо, не се извини. Само ме погледна с онзи негов празен поглед и затвори вратата след себе си.

Сега семейството ми е разделено. Бай Иван вече не ме гледа по същия начин. Мария все още ми държи сметка за всичко случило се. Майка ми се е затворила в себе си.

Понякога стоя нощем и се питам: Дали някога ще мога да върна доверието на близките си? И струва ли си да жертваш всичко заради някой, който сам не иска да се промени?