Скрити писма, разбити сърца: Истината, която промени брака ми

— Какво правиш в стаята ми? — гласът на Мария ме сепна, докато държах в ръцете си пожълтелите пликове. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. Не знаех дали да ги върна обратно или да ги скрия. Но вече беше късно — тя ме бе видяла.

— Просто подреждам, — измънках, опитвайки се да изглеждам спокойна. — Намерих тези писма в скрина.

Мария се приближи и ги издърпа от ръцете ми с такава сила, че почти ме заболя. Погледна ме с онзи нейн студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

— Това не са твои работи, — изсъска тя. — Остави миналото на мира.

Но вече не можех да оставя нищо на мира. Бях прочела достатъчно от първото писмо, за да разбера, че нещо сериозно се е случило зад гърба ми. В него Мария пишеше на Даниел: „Тя не е за теб. Тази жена ще ти съсипе живота. Не й вярвай.“

Седнах на леглото и се опитах да овладея сълзите си. Даниел беше на поредното си командировка в Шабла и щеше да се върне чак след седмица. А аз трябваше да живея с тази жена под един покрив, докато той отсъстваше.

Вечерта Мария се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Готвеше мусака и ми говореше за времето и цените в магазина. Аз едва я слушах. В главата ми кънтяха думите от писмото: „Не й вярвай.“

На следващия ден не издържах и се обадих на най-добрата си приятелка Елица.

— Ели, мисля, че свекърва ми саботира брака ми! — прошепнах през сълзи.

— Какво е направила пак тази змия? — попита тя с обичайния си сарказъм.

— Намерих писма до Даниел… Пише му ужасни неща за мен! Че съм го използвала, че съм лъжкиня… Дори намеква, че може би съм му изневерила!

Елица въздъхна тежко:

— Знаеш ли какво? Време е да говориш с Даниел. Не можеш повече да търпиш това.

Но как да говоря с него? Той винаги защитаваше майка си. Когато преди време споменах, че тя ме кара да се чувствам неудобно, той само се усмихна и каза: „Тя е труден човек, но те обича.“

Дните минаваха бавно. Мария се държеше все по-настойчиво — критикуваше всичко, което правя: как готвя, как чистя, дори как говоря с децата. Веднъж я чух да казва на малкия ни син Петър:

— Майка ти не разбира от нищо, но ти ще пораснеш умен като баща си.

Това вече беше прекалено. Събрах смелост и й казах:

— Мария, моля те, спри да говориш така пред децата!

Тя ме изгледа с презрение:

— Ако не можеш да понесеш истината, значи не си за този дом.

Вечерта седнах пред компютъра и написах дълго писмо до Даниел. Разказах му всичко — за писмата, за думите й към децата, за това как се чувствам изолирана и нежелана в собствения си дом.

Отговорът му дойде след два дни:

„Мила, знам, че майка ми е трудна. Но тя е сама от години и трудно приема нови хора. Моля те, опитай се да я разбереш.“

Почувствах се предадена. Защо винаги трябва аз да разбирам? Защо никой не разбира мен?

На следващата сутрин Мария ме посрещна с нова порция критики:

— Видях, че си писала на Даниел. Мислиш ли, че ще го обърнеш срещу мен? Той винаги ще бъде мой син!

Тогава избухнах:

— Аз не искам да го обръщам срещу теб! Искам само малко уважение! Това е моят дом също!

Тя млъкна за момент, после тихо прошепна:

— Ти никога няма да бъдеш част от това семейство.

Сълзите потекоха по бузите ми. Излязох навън и вървях без посока из квартала в Люлин. Минавах покрай детската площадка, където другите майки се смееха с децата си. Чудех се дали някога ще се почувствам истински приета.

Когато Даниел се върна от командировка, го посрещнах с писмата в ръка.

— Прочети ги! — казах му през сълзи.

Той ги разгледа мълчаливо. После седна до мен и хвана ръката ми:

— Не знаех… Не знаех, че майка ми е стигнала толкова далеч.

— А аз не знаех колко самотна мога да се почувствам в собствения си дом…

Последваха тежки разговори. Даниел обеща да говори с майка си и да постави граници. Но раната остана.

Сега всяка вечер гледам децата си и се питам: Ще успея ли някога да бъда истинска част от това семейство? Или винаги ще бъда чужда в собствения си живот?

А вие… бихте ли простили подобно предателство? Или бихте избрали себе си пред семейството?