Късното решение: Да върна мама у дома не беше това, което очаквах

– Не мога повече, Мария! Не мога да дишам в този апартамент! – гласът на майка ми отекна в коридора, докато аз стисках зъби и броях до десет. Беше вторник сутрин, а вече усещах как нервите ми се опъват до скъсване.

Преди шест месеца взех решението, което вярвах, че е най-доброто – да прибера мама при мен в София. След като татко почина внезапно миналата зима в нашето малко градче край Плевен, тя остана сама в къщата с градината и спомените. Аз живеех сама от години, работех като счетоводителка, имах подреден живот и малко приятели. Но с всяка изминала седмица усещах как майка ми се затваря все повече в себе си. Обаждах ѝ се всяка вечер, но разговорите ни ставаха все по-кратки. Един ден просто ѝ казах: „Мамо, събирай си багажа. Идваш при мен.“

Първите дни бяха странни. Тя стоеше на дивана, гледаше през прозореца и мълчеше. Аз се опитвах да я развеселя – водех я на разходки по Витошка, пазарувахме заедно на Женския пазар, дори ѝ купих ново сако. Но тя не беше същата. Вечер плачеше тихо в стаята си, а аз се преструвах, че не чувам.

С времето започнаха дребните конфликти. „Тук всичко е различно – няма съседи да си кажем дума, няма двор да изляза да прекопая… Ти все работиш, Мария! Защо ме доведе тук?“ – питаше ме тя с онзи укорителен поглед, който познавах от дете. Аз се чувствах виновна и ядосана едновременно. Не разбираше ли, че правя всичко възможно? Че и аз имам нужда от време за себе си?

Една вечер се прибрах по-късно от работа. Вратата беше заключена отвътре. Почуках леко:
– Мамо, отвори.
– Не искам да говоря.
– Моля те…
Влязох и я видях седнала на леглото с албума със снимки. Погледна ме със зачервени очи:
– Защо не ме остави там? Там поне знаех кой съм…

Тогава избухнах:
– А аз? Аз какво съм за теб? Само някой, който трябва да ти носи храна и лекарства ли? Знаеш ли колко ми е трудно? Знаеш ли колко пъти съм искала просто да избягам?

Тя замълча. За първи път видях майка ми безсилна. Прегърнах я, но между нас остана някаква невидима стена.

След този ден нещата се промениха. Тя започна да ми помага вкъщи – готвеше любимите ми манджи от детството, подреждаше дрехите ми, дори ми гладише ризите за работа. Но усмивката ѝ беше изкуствена. Вечер стоеше до прозореца и гледаше към светлините на града.

Един петък я намерих да говори по телефона с леля Станка от селото:
– Не е като у дома… Мария е добра, ама тук всичко е чуждо…
Когато ме видя, млъкна рязко.
– Мамо, ако искаш… може да се върнеш. Ще ти помагам от разстояние…
– Не знам вече къде ми е домът, Мария.

Тези думи ме удариха като шамар. Цяла нощ не можах да заспя. Спомних си как като дете тя ме държеше за ръка на първия учебен ден, как ми пееше приспивни песни, когато имах температура… А сега аз не можех да ѝ дам нищо от това, което тя беше дала на мен.

С времето започнахме да се караме за дреболии – кой е оставил чешмата да капе, защо не съм измила чиниите веднага след вечеря, защо не ѝ позволявам да излиза сама навън… Един ден я намерих седнала на пейката пред блока с една съседка – баба Пенка.
– Много е самотно тук – каза майка ми тихо, когато се прибра.
– Мамо, правя всичко възможно…
– Знам, дете мое. Но понякога най-доброто не е достатъчно.

Започнах да се чудя дали не сгреших. Дали не трябваше да я оставя в родния ни дом, сред хората и спомените си? Или може би трябваше по-рано да я прибера при мен? Вината ме глождеше всеки ден.

Една неделя решихме да отидем до Плевен за няколко дни. Когато стигнахме до старата ни къща, майка ми разцъфтя – говореше със съседките, поливаше цветята в градината, усмихваше се истински. Аз стоях на прага и гледах как животът ѝ се връща в очите ѝ.

На връщане към София тя ме хвана за ръката:
– Благодаря ти, Мария. Знам, че го правиш от любов… Но понякога любовта значи да пуснеш човека там, където му е мястото.

Сега стоя сама в апартамента и се чудя – кое е правилното? Да бъдеш до родителя си на всяка цена или да му позволиш да остане там, където душата му е спокойна? Дали някога ще спра да се питам дали направих най-доброто за нея?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали в името на грижата към родителите си?