Десет години без работа: Историята на едно семейство на ръба

– Пак ли ще стоиш цял ден вкъщи, Ивелина? – гласът на Мария отекна из тесния коридор на старата къща в Перник. Беше седем сутринта, а аз вече усещах как гневът й се стоварва върху мен като тежка завивка.

Погледнах я през прозореца, докато миех чашата си от вчерашния чай. Очите й бяха остри, устните стиснати. Знаех какво ще последва – същият разговор, който водим от години.

– Не е толкова лесно, Мария. Знаеш, че не се чувствам добре напоследък – опитах се да прозвуча спокойно, макар че вътре в мен всичко кипеше.

– Не се чувстваш добре? Десет години не се чувстваш добре? А Николай? Той как се чувства, като се връща всяка вечер съсипан от фабриката? – гласът й трепереше от възмущение.

Затворих очи. Всяка дума беше като игла. Николай работеше в местната циментов завод – по дванадесет часа на ден, шест дни в седмицата. Вечер се прибираше уморен, с ръце напукани от праха и студения бетон. Понякога дори не говореше – само сядаше до мен на дивана и гледаше в една точка.

– Ще си намеря работа – промълвих тихо, но и аз не вярвах на думите си.

– Кога? Когато останем без ток? Или когато баба ти изгони от къщата? – Мария не спираше.

Това беше нашата реалност. Живеехме в къщата на баба му – стара, с напукани стени и течащ покрив. Наем не плащахме, но сметките ни задушаваха. Всяка зима треперехме под тънките одеяла, защото парното беше лукс.

Преди десет години мислех, че ще е временно. Родих дъщеря ни Виктория и останах вкъщи да я гледам. После тя тръгна на детска градина, после на училище… А аз така и не се върнах на работа. В началото имаше оправдания – „няма подходяща работа“, „нямам кой да гледа детето“, „не съм готова“. После оправданията станаха навик.

Николай никога не ми повиши тон. Само понякога, когато мислеше, че спя, го чувах да въздиша тежко в тъмното.

– Иве, моля те… – прошепна веднъж преди месец. – Не мога повече сам…

Тогава усетих вина, но тя бързо се удави в страха ми – страх от новото, от провал, от това да не съм достатъчно добра.

Преди седмица Мария ми намери работа – половин ден в местната книжарница. „Лесно е – каза тя. – Ще подреждаш книги и ще обслужваш клиенти.“

– Не мога – отвърнах автоматично. – Гърбът ме боли, а и Виктория има нужда от мен след училище.

– Виктория е на дванадесет! Може сама да си стопли супа! – изкрещя Мария.

В този момент Николай влезе в кухнята. Погледна ни уморено и седна до мен.

– Мамо, стига… – каза тихо. – Остави я.

– Не мога да ви гледам така! – разплака се Мария и излезе трясвайки вратата.

Останахме сами. Николай хвана ръката ми.

– Иве… Знам, че ти е трудно. Но трябва да опитаме нещо различно. Не можем така цял живот…

Погледнах го и за първи път видях отчаяние в очите му. Не гняв, не разочарование – отчаяние.

Същата вечер Виктория дойде при мен с тетрадката си по литература.

– Мамо, трябва да напиша съчинение за трудностите в семейството. Може ли да ми помогнеш?

Замръзнах. Какво можех да й кажа? Че най-голямата трудност съм аз?

– Разбира се, миличка – усмихнах се насила и започнахме да пишем заедно. Тя написа: „Мама винаги е до мен и ми помага с всичко.“

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

На следващия ден Мария не ми проговори. Николай излезе рано за работа. Аз останах сама с мислите си и с тишината на старата къща.

Взех телефона и набрах номера на книжарницата. Гласът отсреща беше топъл:

– Здравейте! Да?

– Здравейте… Обажда се Ивелина… За работата…

Гласът ми трепереше. Не знаех дали ще успея да издържа дори един ден там. Но знаех, че ако не опитам сега, никога няма да го направя.

Вечерта казах на Николай:

– Ще започна работа утре.

Той ме прегърна силно и за първи път от години усетих надежда.

Но страхът не си отиде напълно. Ами ако се проваля? Ами ако всички са прави за мен?

Понякога се чудя: колко време може човек да живее в страх от промяната? И кога най-сетне ще повярвам в себе си така, както семейството ми вярва?