Останах сама: Истината, която ме разтърси на сватбата на Жоро

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър ехтеше в коридора, докато хвърляше якето си в куфара. – Всичко ми писна! Ти… ти си виновна за всичко!

Стоях като вцепенена до вратата на кухнята, с ръце, изцапани от тесто. Миризмата на прясно изпечен хляб се смесваше с горчивия вкус на унижение. Петър беше човекът, за когото се омъжих от любов, с когото градих дом и семейство. А сега ме напускаше, без да погледне назад.

– Петре, моля те… – гласът ми трепереше. – Помисли за Жоро. Помисли за нас.

Той не отговори. Вратата се затръшна и тишината ме удари като шамар. Седнах на кухненския стол и се разплаках. Не за себе си – за сина ни. За това, че ще трябва да му обясня защо татко му вече няма да се прибира вечер.

Минаха месеци. Жоро беше вече голям – студент в София, рядко се прибираше. Аз останах сама в апартамента ни в Пловдив, с празни стени и още по-празно сърце. Работех като учителка по литература и се опитвах да не мисля за Петър. Но всяка вечер, когато заключвах вратата, тишината ме поглъщаше.

Петър не се обади нито веднъж. Чувах само слухове – че имал нова жена, че живеел някъде в Кършияка. Не го мразех. Мразех себе си, че не видях кога любовта ни се е превърнала в рутина.

Една вечер Жоро ми се обади:
– Мамо, ще се женя! – гласът му беше пълен с радост.
– О, мило дете! – просълзих се. – Коя е щастливката?
– Даниела. Знаеш я от университета.

Започнахме приготовленията. Купих си нова рокля, извадих старите снимки на Жоро като малък. Надявах се Петър да дойде – заради сина ни.

Дойде денят на сватбата. Църквата беше пълна с роднини и приятели. Видях Петър още на входа – изглеждаше по-стар, но все така горд. До него стоеше непозната жена – вероятно новата му приятелка. Усетих как гневът и болката се борят в мен, но ги преглътнах заради Жоро.

След ритуала всички се събрахме в ресторанта. Седяхме на една маса – аз, Петър, новата му жена и родителите на Даниела. Опитвах се да бъда учтива, но напрежението беше осезаемо.

По едно време Даниела стана да държи реч:
– Искам да благодаря на всички тук… особено на мама и татко, които винаги са били до мен… и на мама Мария и татко Петър, които са ми като втори родители.

Петър се усмихна гордо. Аз също кимнах с усмивка.

След малко Жоро ме дръпна настрана:
– Мамо… трябва да ти кажа нещо.
– Какво има, Жорко?
– Знам защо татко си тръгна тогава.
– Какво говориш?
– Той мислеше, че имаш връзка с някой от колегите ти. Бил чул слухове…

Почувствах как кръвта ми изстива.
– Това не е вярно! Никога не съм…
– Знам, мамо! Но той… той беше обсебен от ревност. Дори след развода е питал мои приятели дали си имала друг.

Сълзите ми потекоха безконтролно.
– Защо не ми каза досега?
– Не исках да те нараня.

В този момент Петър дойде при нас.
– Може ли да поговорим? – попита тихо.

Излязохме навън, под меката светлина на уличните лампи.
– Мария… – започна той. – Съжалявам за всичко. Знам, че сгреших. Бях заслепен от глупави подозрения. Загубих те без причина.

Погледнах го дълго.
– Не можеш да върнеш времето назад, Петре. Но можеш да бъдеш по-добър баща за Жоро.

Той кимна мълчаливо.

Върнах се в ресторанта със смесени чувства – облекчение, болка и гняв едновременно. Прегърнах Жоро и му прошепнах:
– Обичай Даниела така, както заслужава. Не допускай ревността да ти отнеме щастието.

Вечерта свърши бързо. Прибрах се сама у дома и седнах до прозореца с чаша чай. Гледах светлините на града и си мислех: Колко лесно е да разрушиш един живот с недоверие? Колко трудно е после да простиш?

А вие… бихте ли простили такава несправедливост? Или има рани, които никога не зарастват?