Грешката, която не можах да си простя: Историята на една сестринска рана

– Какво си направила?! – гласът на Мария отекна в коридора, докато държеше в ръцете си счупената чаша, подарък от свекърва ѝ. Стоях като вцепенена, с мокра кърпа в ръка и сълзи, които напираха да се стичат по бузите ми. Не бях искала да я счупя – просто исках да помогна с миенето на съдовете, да покажа, че не съм тук само заради помощта им. Но съдбата сякаш се подигра с мен още в първия ми ден в този дом.

Преди седмица останах без работа. Фирмата, в която работех като счетоводителка, фалира. Наемът на малката ми гарсониера в Люлин стана непосилен. След дълги безсънни нощи и разговори със себе си, събрах смелост да се обадя на Мария. Тя винаги е била по-силната от двете ни – по-решителна, по-организирана, с дом и семейство, за които винаги съм ѝ завиждала по малко. Когато ѝ казах за положението си, тя не се поколеба: „Ела при нас, ще се оправим.“

Но още с пристигането си усетих хладината между мен и Георги. Той ме поздрави с едва забележима усмивка и веднага се върна към компютъра си. Мария ме прегърна силно, но очите ѝ бяха напрегнати. „Само не пипай чашата с червените макове – тя е от мама на Георги“, прошепна ми тя още първата вечер. Кимнах, без да осъзнавам колко важно е това предупреждение.

На следващата сутрин станах рано и реших да изненадам всички с топла закуска. Докато миех съдовете след това, ръката ми се плъзна и чашата с маковете падна на плочките. Звукът беше като гръм – сякаш нещо вътре в мен се счупи заедно с порцелана.

Мария влезе в кухнята и застина. „Това ли ти беше благодарността?“, изсъска тя. Опитах се да обясня: „Извинявай, Мария! Не исках… Просто…“

– Винаги си била разсеяна! – прекъсна ме тя. – Дори когато бяхме деца, все аз трябваше да оправям твоите бъркотии!

Георги дойде и той. Погледна ме студено: „Може би беше грешка да те поканим.“

В този момент сякаш въздухът изчезна от стаята. Чувствах се ненужна, натрапница в собствения си живот. Сълзите вече не можеха да бъдат спрени.

– Ще си тръгна – прошепнах едва чуто.

– Може би е най-добре – каза Георги, без да ме погледне.

Мария стоеше между нас, разкъсвана между сестра и съпруг. Видях я как стиска юмруци до побеляване.

Събрах багажа си мълчаливо. Всяка дреха беше пропита със спомени за детството ни – как деляхме последната филия хляб, как мечтаехме за по-добър живот. Сега между нас стоеше една счупена чаша и думи, които не можеха да се върнат назад.

Излязох на улицата и за първи път от години почувствах истинска самота. Хората минаваха покрай мен забързани, никой не забелязваше как една жена носи целия си свят в две чанти.

Седнах на пейката пред блока и се обадих на майка ни. Гласът ѝ беше топъл, но уморен: „Ще намериш сили, дете мое. Понякога семейството боли най-много.“

През следващите дни спах у приятелка от университета – Даниела. Тя ме прие без въпроси, само с прегръдка и чаша чай. Всяка вечер мислех за Мария – дали и тя плаче? Дали ще ми прости някога?

Опитвах се да намеря работа – изпращах CV-та, ходех по интервюта, но никой не търсеше счетоводител без препоръки и с разбито сърце.

Една вечер получих съобщение от Мария: „Липсваш ми.“ Отговорих ѝ след дълго колебание: „И ти ми липсваш.“

Срещнахме се в малкото кафене до училището ни. Мълчахме дълго, после Мария прошепна: „Прости ми… Не трябваше да ти говоря така.“

Погледнах я през сълзи: „И аз те нараних… Но защо една чаша може да ни раздели така?“

Тя сви рамене: „Може би защото всички сме уморени. От живота, от очакванията…“

Прегърнахме се силно. Знаехме, че няма връщане назад към онова безгрижно детство. Но може би има път напред – по-труден, но истински.

Сега живея сама в малка квартира в Надежда. Работя като касиерка в супермаркет и всяка вечер броя стотинките си внимателно. Но вече знам – понякога най-големите рани идват от най-близките хора. И само прошката може да ги излекува.

Питам се: Колко струва една чаша? И колко струва прошката между две сестри? Може ли една грешка да промени всичко завинаги?