Когато казах на Димитър за бременността, той поиска дъщеря ни да носи името на покойната му съпруга

— Не мога да повярвам, че го казваш! — гласът ми трепереше, докато гледах Димитър право в очите. Беше късен следобед, слънцето се криеше зад панелните блокове на Люлин, а в стаята ни се носеше тежък въздух, напоен с неизказани думи.

Той седеше на ръба на леглото, ръцете му бяха стиснати в юмруци. — Моля те, Ива… Просто искам да я почетем. Мария беше всичко за мен. — Гласът му беше едновременно умоляващ и твърд.

Стиснах корема си инстинктивно — там, където вече растеше нов живот. Бях му казала преди час: „Димитре, ще ставаме родители.“ Очаквах усмивка, прегръдка, може би сълзи от радост. Вместо това получих тишина. После — предложението: „Ако е момиче… нека я кръстим Мария.“

В този миг сякаш стените се смалиха. Споменът за Мария беше навсякъде — снимки по рафтовете, нейният шал на закачалката, дори любимата ѝ чаша за чай още стоеше на масата. Бях живяла с този призрак от деня, в който се нанесох при Димитър. Знаех, че я е обичал. Знаех и че я е загубил по най-жестокия начин — една сутрин тя излезе да тича в парка и повече не се върна. Колата я удари и избяга. Димитър прекара седмици в болницата до леглото ѝ, докато тя лежеше в кома. После дойде денят, в който лекарите казаха: „Съжаляваме.“

— А аз? — прошепнах. — Аз какво съм за теб? Просто заместител?

Той се изправи рязко. — Не говори така! Обичам те! Но Мария… тя беше част от живота ми толкова дълго. Не мога просто да я изтрия.

— Никой не ти казва да я изтриеш! — извиках през сълзи. — Но това дете е наше! Наше! Не нейно!

В този момент чухме хлопване на входната врата — майка му, леля Станка, се прибра от пазара с торби пълни с домати и краставици.

— Какво става тук? — попита тя подозрително.

— Нищо, мамо — отвърна Димитър сухо.

— Ива е бременна — изпуснах аз.

Лицето ѝ светна за миг, после се смръщи. — Е, честито! Ами име избрахте ли?

Димитър не се поколеба: — Ако е момиче — Мария.

Леля Станка кимна одобрително. — Така трябва! Бог да я прости Марийчето…

Почувствах се като натрапник в собствения си живот. Излязох на балкона и запалих цигара — първата от месеци. Сълзите ми капеха по ръцете.

Вечерта мина в мълчание. Димитър гледаше новините без да ги слуша; аз лежах с гръб към него и стисках възглавницата. В главата ми ехтяха думите му: „Просто искам да я почетем.“

На следващия ден отидох при най-добрата си приятелка, Елица. Седяхме на пейка в Южния парк.

— Ти какво мислиш? — попитах я отчаяно.

Тя ме хвана за ръката. — Иве, това дете е твое и негово. Ако не си готова да носиш това име всеки ден… не го прави само заради него.

— А ако настоява? Ако не може да продължи напред?

Елица въздъхна тежко. — Тогава трябва да решиш дали можеш да живееш с неговото минало.

Върнах се у дома с още по-голяма тежест в сърцето. Димитър ме чакаше в кухнята.

— Ива… съжалявам за вчера. Не исках да те нараня.

— Но го направи — отвърнах тихо. — Чувствам се невидима до теб. Все едно винаги ще бъда втората жена в живота ти.

Той се приближи и ме прегърна силно. — Не си втората. Просто… не знам как да пусна миналото.

— Може би трябва да започнем с нещо малко — предложих плахо. — Да приберем някои от нейните вещи? Да направим място за нашето семейство?

Той кимна бавно. На следващия ден заедно прибрахме шалът ѝ и чашата ѝ в кутия. Плакахме и двамата.

Месеците минаваха бавно, коремът ми растеше, а напрежението между нас ту стихваше, ту избухваше отново. Леля Станка настояваше всеки ден: „Марийчето ще ни пази отгоре!“ Аз все повече се затварях в себе си.

Една вечер седнахме двамата на масата с лист хартия и химикалка.

— Искам да ти предложа нещо — казах аз. — Ако е момиче… нека ѝ дадем две имена. Мария-Ива. Така ще има частица от теб и частица от мен.

Димитър ме погледна дълго, после се усмихна през сълзи. — Благодаря ти…

Днес държа дъщеря си в ръце и усещам как любовта ми към нея надраства всяка болка и страх. Но понякога нощем се питам: Ще бъда ли някога достатъчна? Ще мога ли да изградя свое място в това семейство или винаги ще живея в сянката на една друга жена?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли дали името на покойната съпруга на детето си или бихте настояли за ново начало?