Той е моят баща и ще бъде на сватбата ми, независимо дали ти харесва или не

– Не искам да го виждам! – гласът на майка ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Беше късна вечер, а аз стоях до прозореца, стискайки поканите за сватбата си. Ръцете ми трепереха, сърцето ми блъскаше в гърдите.

– Мамо, той е моят баща. Ще бъде на сватбата ми, независимо дали ти харесва или не – изрекох тихо, но твърдо. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но този път не от болка, а от гняв.

– След всичко, което направи? След като ни остави? Как можеш да го поканиш? – думите ѝ отекваха в мен като ехо от миналото. Всяка сричка ме връщаше назад – към онзи ден, когато светът ни се разпадна.

Бях само на шест, когато баща ми, Георги, си тръгна. Помня как стоях на прага с плюшеното си мече и гледах как той изнася куфарите. Майка ми плачеше в спалнята, а аз не разбирах защо татко не се връща. След това всичко се промени – вече нямаше семейни вечери, нямаше разходки в парка. Имаше само тишина и недоизказани думи.

Години наред живяхме само двете. Майка ми работеше на две места, за да ни издържа. Вечерите ни бяха изпълнени с умора и мълчание. Понякога я чувах да плаче нощем. Опитвах се да я утеша, но тя винаги казваше: „Добре съм, Вики. Просто съм уморена.“

Баща ми се появяваше рядко – по празници или когато му позволяваха работата и новото семейство. Винаги носеше подаръци и усмивки, но усещах, че между нас има невидима стена. Майка ми никога не говореше за него. Ако случайно го споменех, лицето ѝ се втвърдяваше.

Когато пораснах, започнах да разбирам повече. Разбрах за изневерите му, за лъжите и за болката, която е причинил на майка ми. Но той беше моят баща – човекът, който ме учеше да карам колело, който ме държеше за ръка първия учебен ден.

Сега, когато се омъжвам за любимия си Петър, искам и двамата ми родители да са до мен. Но майка ми не може да прости. Тя вижда в него само предателството.

– Мамо, моля те… Това е моят ден. Не искам да избирам между вас – прошепнах с надежда.

– Ако той дойде, аз няма да бъда там – отсече тя и излезе от стаята.

Останах сама с мислите си. Сълзите потекоха по бузите ми. Защо трябва да страдам заради чужди грешки? Защо любовта между двама души може да се превърне в такава омраза?

На следващия ден реших да отида при баща ми. Срещнахме се в малко кафене до пазара. Той изглеждаше по-стар, отколкото го помнех – с повече бръчки и уморени очи.

– Тате… – започнах несигурно.

– Знам защо си тук – прекъсна ме той. – Майка ти още ме мрази, нали?

Кимнах мълчаливо.

– Вики, съжалявам за всичко. Знам, че не бях добър съпруг… но винаги съм те обичал като дъщеря си.

– Искам да бъдеш на сватбата ми – казах тихо.

Той стисна ръката ми през масата.

– Ще бъда там, ако ти го искаш. Но не искам да те карам да избираш между нас.

Върнах се у дома още по-объркана. Седмици наред се опитвах да говоря с майка ми. Всеки път разговорът завършваше със сълзи и обвинения.

Денят на сватбата наближаваше. Поканите бяха изпратени. Майка ми все още отказваше да говори с мен за това.

В нощта преди сватбата седях сама в стаята си и гледах снимките от детството – усмихнати лица, щастливи моменти… преди всичко да се разпадне.

На сутринта на сватбата чух почукване на вратата. Беше майка ми – облечена в синя рокля, очите ѝ подпухнали от плач.

– Вики… – прошепна тя. – Не мога да ти причиня това. Ще бъда до теб… дори и той да е там.

Прегърнах я силно. Сълзите ни се смесиха.

Сватбата мина прекрасно – и двамата ми родители бяха там. Не си казаха нито дума, но стояха от двете ми страни, когато казах „да“.

Сега седя тук и си мисля: Защо трябваше да минем през толкова болка? Може ли някога семейството ни отново да бъде цяло? Какво бихте направили вие на мое място?