„Имаш си вече свое семейство, Мия! Няма нужда да се връщаш тук!“ – История за разпада на едно българско семейство

„Имаш си вече свое семейство, Мия! Няма нужда да се връщаш тук!“ – думите на майка ми още ехтят в ушите ми, докато стоя пред затворената врата на панелката в „Люлин“, с ключовете все още в ръка. Беше неделя следобед, а аз просто исках да взема няколко стари книги от детската си стая. Не очаквах да ме посрещне студен поглед и заключена врата.

– Мамо, какво става? – попитах през вратата, опитвайки се да не прозвучи отчаяно.

– Не е подходящо да идваш така, Мия. Имаш си вече свое семейство. Остави ни малко спокойствие! – отвърна тя с глас, който не познавах.

Стоях като вцепенена. През последните три години живеех с мъжа си Петър и дъщеря ни Елица в малък апартамент в „Младост“. Но винаги съм вярвала, че домът на родителите ми ще остане отворен за мен. Винаги. Дори когато се карахме за глупости – за това, че не съм си подредила стаята или че съм забравила да върна чиниите в кухнята. Но този път беше различно.

Върнах се вкъщи разстроена. Петър ме погледна загрижено:

– Пак ли се скара с майка ти?

– Не знам… Просто не ме пуснаха вътре. Каза, че вече не съм част от този дом.

Петър въздъхна. Знаеше колко съм привързана към родителите си, особено към майка ми. Тя винаги беше строга, но справедлива. Баща ми – мълчалив и затворен, но с топли очи, които казваха повече от думите му.

Седмици наред не можех да спя спокойно. Всяка вечер се питах: „Какво направих? Защо ме изгониха?“ Започнах да се обвинявам – може би защото рядко ги посещавах напоследък, може би защото не им помагах достатъчно финансово или защото не одобряваха избора ми на съпруг. Винаги са искали да се омъжа за „сериозен човек“, а Петър беше художник с несигурни доходи.

Една вечер телефонът звънна. Беше сестра ми Даниела.

– Мия, мамо е много ядосана. Казва, че си станала егоистка, че мислиш само за себе си и новото си семейство.

– Това не е вярно! – избухнах аз. – Просто имам много работа, грижа се за Елица… Не мога да бъда навсякъде!

– Знам – прошепна Даниела. – Но тя не го разбира така. Чувства се изоставена.

Тогава осъзнах – майка ми страдаше от самота. След като се изнесох, а Даниела замина да учи във Велико Търново, родителите ми останаха сами. Баща ми се затвори още повече в себе си, а майка ми започна да звъни по-често и да се оплаква от всичко: от високите сметки за ток до това, че никой не я слуша.

Реших да опитам отново. Купих кутия с любимите й бонбони „Черноморец“ и отидох една събота сутринта. Позвъних на вратата с треперещи ръце.

– Мамо, аз съм… Може ли да поговорим?

Този път тя отвори, но лицето й беше каменно.

– Какво искаш?

– Да поговорим. Да ти обясня…

– Няма какво да обясняваш. Ти вече не принадлежиш тук. Имаш си свое семейство – гледай си го!

Сълзите напираха в очите ми.

– Мамо, аз винаги ще бъда твоя дъщеря…

– Не искам повече драми! – прекъсна ме тя и затвори вратата пред лицето ми.

Върнах се у дома разбита. Петър ме прегърна силно:

– Може би трябва да я оставиш малко време…

Но времето само задълбочи пропастта между нас. Майка ми спря да ми звъни дори за имен ден. Баща ми понякога тайно ми пращаше съобщения: „Мия, липсваш ни.“ Но никога не се осмели да ме покани обратно.

Минаха месеци. Елица порасна и започна да пита:

– Мамо, защо баба не идва вече?

Не знаех какво да й кажа. Как да обясня на едно дете, че възрастните понякога са по-обидчиви и от малките?

Една вечер получих съобщение от Даниела: „Мамо е болна.“

Сърцето ми се сви. Без да мисля много, хванах такси и отидох до стария апартамент. Този път баща ми отвори вратата.

– Влез, Мия… Тя те чака.

Влязох в хола – майка ми лежеше на дивана, бледа и уморена.

– Мамо… – прошепнах.

Тя ме погледна със сълзи в очите:

– Прости ми… Просто много ми липсваше всичко старо… Ти… Домът ни…

Прегърнах я силно. Разбрахме се без думи – болката беше по-силна от гордостта.

Сега често се връщам при тях. Понякога само за чаша чай и разговор за времето. Друг път водя Елица да рисува с дядо си или да гледа стари снимки с баба си.

Но все още понякога се питам: Защо трябваше да минем през толкова болка? Защо семейството ни трябваше да се разпадне, за да осъзнаем колко много значим един за друг?

А вие… Колко често казвате на близките си колко ги обичате? Колко често прощавате?