Когато доверието в семейството се превърне в капан: Историята на Надежда и брат ѝ Георги

– Наде, трябва ми помощ. Само ти можеш да ме разбереш – гласът на брат ми Георги трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозореца, а в апартамента ми в Люлин цареше тишина, която само засилваше напрежението.

– Какво се е случило, Георги? – попитах, макар че вече знаех, че нещо не е наред. От години се бореше с безработицата, а жена му Мария все го обвиняваше, че не може да осигури достатъчно за сина им Антон.

– Наде, банката ще ми вземе апартамента. Имам нужда от поръчител за един бърз кредит. Само за няколко месеца, обещавам! После ще върна всичко – думите му се изсипаха като порой.

Знаех, че не трябва да се съгласявам. Майка ни винаги казваше: „Семейството е всичко, но парите развалят и най-здравите връзки.“ Но как да откажа на брат си? Помня как ме носеше на гръб до училище, когато бях малка и болнава. Помня как ме защитаваше от кварталните хулигани. Стиснах зъби и казах:

– Добре, Георги. Ще ти помогна.

Така започна всичко. Подписах документите в банката, без да чета дребния шрифт. Вярвах му. Вярвах, че ще се справи и ще върне парите. Но месеците минаваха, а Георги все намираше оправдания: „Шефът ми забавя заплатата“, „Мария е болна“, „Антон има нужда от нови учебници“.

Една вечер седяхме тримата на масата в малката им кухня в Надежда. Мария мълчеше и само хвърляше коси погледи към Георги. Антон си играеше с телефона.

– Георги, трябва да говорим сериозно – започнах аз. – Банката ме търси за вноските. Не мога повече да покривам всичко сама.

Той избягваше погледа ми.

– Ще оправя нещата, Наде. Само още малко време ми трябва.

– Колко време? – гласът ми трепереше от гняв и страх. – Това е моят дом! Ако не платиш, ще го загубя!

Мария изведнъж избухна:

– Все едно не знаеш какъв е! Само обещава! Аз се чудя как още не си го изгонила!

Антон вдигна глава:

– Мамо, стига! Татко се старае!

Сълзите напълниха очите ми. Излязох навън под студения дъжд и се прибрах вкъщи с усещането за безизходица.

Следващите седмици бяха кошмар. Банката изпрати писмо за принудително изпълнение. Започнах да получавам обаждания от непознати номера – колекторски фирми, които ме заплашваха със съд и опис на имуществото.

Обърнах се към Георги:

– Моля те! Това е последният път! Или плащаш, или ще трябва да потърся помощ от адвокат!

Той само сви рамене:

– Нямам пари, Наде. Ако можех…

В този момент разбрах – бях останала сама. Семейството ми беше моят капан.

Започнах да работя на две места – през деня в счетоводна кантора, вечер като касиерка в супермаркет. Спях по три часа на нощ, отслабнах драстично. Майка ни се обаждаше всяка вечер:

– Наде, не се съсипвай заради него! Той сам си е виновен!

Но аз не можех да го изоставя напълно. Все пак беше брат ми.

Една сутрин Антон дойде при мен в офиса.

– Лельо Наде… Татко замина за Германия. Остави ни с мама сами. Не знаем какво да правим.

Погледнах го – очите му бяха пълни със страх и срам.

– Ще ви помогна, Антоне. Но трябва да сте честни с мен.

Мария започна работа като чистачка в близкото училище. Аз им помагах с храната и сметките. Но вътре в мен нещо беше умряло – онази сляпа вяра в семейството.

Минаха години. Георги не се върна. Писмата от Германия ставаха все по-редки. Антон завърши училище с отличен и замина студент във Варна.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града. Вече бях изплатила кредита – сама, без ничия помощ.

Понякога си мисля: струваше ли си? Дали доверието ми беше слабост или сила? Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера семейството пред себе си?

А вие как бихте постъпили? Дали кръвта винаги е по-гъста от водата?