Списъкът за кухнята, който разбуни духовете

– Не мога повече, Мария! – гласът на Наталия трепереше, докато тя трескаво въртеше чашата си с чай. Беше късен вторник, а в апартамента ми миришеше на липа и прясно изпечени курабийки. – Тази Силвия… тя ме побърква!

Погледнах я внимателно. Наталия винаги беше силна жена – от онези, които не се оплакват лесно. Но тази вечер очите ѝ бяха зачервени, а ръцете ѝ нервно играеха с дантеления ѝ носен плат.

– Какво е станало пак? – попитах тихо, усещайки, че нещо сериозно се е случило.

– Списък! Представяш ли си? Направила е списък за кухнята! Кой кога ще готви, кой ще мие чиниите, кой ще чисти пода… – Наталия почти се задави от възмущение. – Аз съм живяла цял живот така, както съм знаела! Сега ще ми казва кога да беля картофи и кога да си почивам?

Замълчах за миг. Познавах добре Силвия – младата снаха на Наталия, която се беше нанесла при тях с мъжа си преди година. Беше амбициозна, работеше в банка и обичаше реда. Но знаех и колко трудно е да се съжителства под един покрив с две поколения.

– Може би просто иска да има справедливост? – опитах се да я успокоя. – Знаеш, че работи много…

– Справедливост? – прекъсна ме Наталия с горчив смях. – Аз съм гледала детето им, готвя всеки ден, чистя след всички! А тя ми пише график! Вчера ми каза: „Мамо Наталия, днес е мой ред да готвя, моля те, не влизай в кухнята.“ Представяш ли си? Аз да не влизам в собствената си кухня!

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Видях как лицето ѝ се изопна още повече.

– Да? – каза тя сухо. – Да, Силвия… Не, няма да готвя утре… Да, видях списъка… Добре… – затвори телефона с трясък.

– Мария, не мога да живея така! – прошепна тя. – Чувствам се излишна в собствения си дом.

Седях срещу нея и усещах тежестта на думите ѝ. Спомних си как преди години майка ми също страдаше от новите порядки на братовата ми жена. В България често живеем заедно – родители, деца, внуци – но понякога това съжителство е като бомба със закъснител.

– Говори ли с Петър? – попитах я. Петър беше синът ѝ, кротък мъж, който винаги се опитваше да угоди на всички.

– Той само мълчи… „Мамо, не се карайте“, казва. А аз? Аз съм тази, която трябва да преглътне всичко!

В този момент на вратата се почука. Беше Силвия. Влезе с усмивка, но очите ѝ бяха напрегнати.

– Добър вечер, Мария! Мамо Наталия, може ли за малко?

Наталия се изправи бавно. Двете застанаха до прозореца. Чувах само откъслечни думи:

– …не искам да те обиждам…
– …чувствам се ненужна…
– …искам ред…
– …това е моят дом…

След няколко минути Силвия излезе бързо и затвори вратата по-силно от необходимото. Наталия се върна при мен със сълзи в очите.

– Казах ѝ всичко… Но тя не разбира. За нея всичко е организация и правила. А аз… аз съм човек!

Прегърнах я. Знаех колко е трудно да намериш място в собствения си дом, когато новите поколения искат промяна.

На следващата сутрин отидох при тях с домашен тутманик. В кухнята беше тихо. Силвия стоеше до прозореца с чаша кафе.

– Мария, благодаря ти за тутманика – каза тя тихо. – Знам, че Наталия ти се оплаква… Просто искам всички да участваме еднакво. Не искам да я нараня.

– Понякога справедливостта не е само в списъците – казах аз внимателно. – Понякога е в разбирането.

Тя въздъхна:

– Знам… Но ако няма правила, всичко става хаос.

В този момент Наталия влезе. Двете се спогледаха неловко.

– Може ли да поговорим? – попита Силвия.

Седнахме трите около масата. Говорихме дълго – за умората, за нуждата от признание, за това как всяка от нас има своето място и своите болки.

В крайна сметка решиха да променят списъка: вместо строги дежурства – повече гъвкавост и разговори всяка неделя за предстоящата седмица.

Но раните останаха. Наталия все още се чувстваше на ръба; Силвия все още търсеше реда си; а Петър продължаваше да мълчи между двете жени.

Вечерта Наталия дойде пак при мен.

– Мария… кажи ми честно: има ли място за нас, старите хора, в домовете на младите? Или сме просто пречка по пътя им към щастието?

Понякога си мисля: дали компромисът е достатъчен или просто отлагаме неизбежното? Какво мислите вие?