Тихите стъпки на Мария: Десет години след развода

– Пак ли ще ходиш при нея? – гласът на Иван, новият ми съпруг, проряза утринната тишина като нож. Стоях пред огледалото, връзвайки косата си на стегнат кок, и се опитвах да не срещна погледа му в отражението.

– Да, ще отида. Баба Станка има нужда от мен – отвърнах тихо, но твърдо. Знаех, че няма да разбере. Никой не разбираше.

Вратата се хлопна зад мен с онзи особен звук, който винаги ме караше да се чувствам виновна. Излязох на улицата и поех по познатия маршрут към малката къща на бившата ми свекърва. Всяка крачка тежеше, сякаш носех цялото неодобрение на квартала на гърба си.

– Ей, Марийке! – провикна се съседката леля Гинка от балкона си. – Пак ли при старата Станка? Не ти ли омръзна? – В гласа ѝ се долавяше смесица от любопитство и осъждане.

Усмихнах се бегло и махнах с ръка. Не ѝ дължах обяснение. Никой не знаеше какво се случва зад затворените врати на тази къща.

Когато влязох, баба Станка вече ме чакаше на прага, с очи пълни със сълзи и ръце, треперещи от възрастта и болестта.

– Марийче, ти си моето момиче… – прошепна тя и ме прегърна силно, сякаш се страхуваше да не изчезна.

Седнахме на масата в малката кухня, където миришеше на липов чай и стари спомени. Тя започна да ми разказва за младостта си, за Петър – сина ѝ и моя бивш съпруг – и за онези времена, когато всичко изглеждаше по-просто.

– Знаеш ли, Марийче… – започна тя веднъж, докато белеше картофи. – Ти беше единствената, която някога ме е прегръщала истински. Петър… той никога не беше като теб.

Стиснах ръката ѝ. Болеше ме да слушам за Петър. След развода ни той замина за Германия и почти не се обаждаше. Остави майка си сама, а мен – с чувство за вина и празнота.

– Аз не мога да я оставя сама – казвах си всяка вечер, когато Иван ме гледаше с онзи поглед на недоумение и ревност. – Тя е повече майка за мен от собствената ми майка…

Веднъж Иван не издържа:

– Защо го правиш? Защо все още ходиш при нея? Не си ли разбрала, че хората говорят? Че аз страдам?

Погледнах го право в очите:

– Защото тя е единственият човек, който ме прие такава, каквато съм. Защото когато майка ми почина, тя беше до мен. Защото когато Петър ме остави, тя ми каза: „Ти пак си ми дъщеря.“

Иван замълча. Може би тогава за първи път разбра колко дълбоки са раните ми.

Но кварталът не млъкваше. Веднъж чух как две жени пред магазина шушукат:

– Сигурно още има нещо с Петър… Иначе защо ще ходи при майка му?

– Или пък старата ѝ е оставила нещо в завещанието…

Стиснах зъби и продължих напред. Не можех да обясня на всички какво значи да обичаш някого без кръвна връзка. Какво значи да бъдеш нечия опора, когато всички други са се отказали.

Веднъж баба Станка падна в банята. Намерих я просната на студените плочки, с лице бледо като платно.

– Не ме оставяй… – прошепна тя през сълзи.

В този момент разбрах: аз не мога да я изоставя. Не само защото тя има нужда от мен, а защото аз имам нужда от нея. В този дом намирах покой от собствения си хаос.

С времето Иван започна да разбира. Понякога идваше с мен и носеше торба с плодове или лекарства. Но никога не остана дълго. Може би защото усещаше, че между мен и баба Станка има нещо повече от обикновена привързаност – имаше споделена болка, споделена самота.

Петър се обади веднъж по телефона:

– Чух, че още ходиш при майка… Защо го правиш?

– Защото тя има нужда от мен. И аз от нея.

Той замълча дълго:

– Благодаря ти…

Това „благодаря“ беше всичко, което някога съм искала да чуя от него.

Десет години минаха като миг. Баба Станка остаря още повече, а аз остарях с нея. Научих се да прощавам – на Петър, на себе си, на Иван и на целия свят.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Бих ли спряла да ходя при нея? Не мисля. Защото понякога най-силните връзки са тези, които избираме сами.

А вие? Бихте ли останали до човек, който не ви е роднина по кръв, но е станал вашата истинска опора?