Мъжът ми ме постави пред избор: Бракът ни или нашето дете

— Не мога да повярвам, че ми го причиняваш! — гласът на Мартин отекна в малката ни кухня, докато аз стоях с ръце върху корема си, сякаш вече го пазех. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. В ръката ми беше положителният тест за бременност — най-щастливият и най-страшният момент в живота ми.

— Моля те, Марти… — прошепнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Или бракът ни, или това дете! — отсече той. — Не съм готов. Не искам да ставам баща сега. Имаме кредити, работата ми е несигурна… Не мога!

Стоях като вцепенена. Винаги съм вярвала, че любовта ни ще издържи на всичко. Преживяхме толкова — безработицата му миналата година, болестта на майка ми, дори онзи ужасен скандал заради сестра му. Но сега…

— Това е нашето дете — казах тихо. — Не мога да го махна. Не искам.

Той се обърна рязко и излезе, трясвайки вратата. Чух как стъпките му отекват по стълбището. Седнах на пода и се разплаках. Никога не съм се чувствала толкова сама.

Следващите дни минаха като в мъгла. Мартин се прибираше късно, почти не говорехме. Аз ходех на работа в детската градина, усмихвах се на децата, а вътре умирах от страх и вина. Майка ми забеляза веднага.

— Какво става, Деси? — попита ме една вечер по телефона.

— Нищо, мамо… Просто съм уморена.

— Не ме лъжи. Познавам те. Мартин пак ли е направил нещо?

Замълчах. Не исках да я тревожа, но не можех да понеса тежестта сама.

— Бременна съм — прошепнах. — А той не иска детето.

От другата страна настъпи тишина.

— Деси… ти какво искаш?

— Искам това дете.

— Тогава не се отказвай. Аз съм до теб.

Тези думи ми дадоха сили. Реших да запазя бебето, независимо от всичко. Надявах се Мартин да размисли, да приеме новината и да застане до мен. Но той ставаше все по-студен и отчужден.

Една вечер го заварих да опакова дрехите си.

— Какво правиш? — попитах с треперещ глас.

— Отивам при майка ми. Не мога повече така. Избра детето пред мен.

— Това е и твое дете!

— Не съм готов! — извика той и излезе.

Останах сама в апартамента ни. Седмици наред се борех със страха и самотата. Колегите ми забелязаха промяната — станах затворена, разсеяна. Само децата ме караха да се усмихвам понякога.

Майка ми започна да идва по-често. Готвеше ми супи, носеше плодове от пазара в Красно село и ме прегръщаше силно, когато мислех, че ще се разпадна.

Мартин не се обаждаше. Един ден получих писмо от адвокат — иск за развод по взаимно съгласие. Сърцето ми се сви, но вече знаех, че няма връщане назад.

Минах през ада на бюрокрацията — съдебни заседания, документи, делби на имуществото (каквото имаше), разговори с адвокати. Всички ме гледаха със съжаление или неодобрение: „Млада жена сама с дете… Как ще се оправи?“

Бременността ми не беше лека — имах високо кръвно, често припадах от умора и тревога. Но всяка вечер галех корема си и си представях малкото човече вътре — моята надежда.

Роди се момиченце — Марияна. Когато я сложиха в ръцете ми, забравих за болката, за страха, за всичко лошо. Тя беше моят свят.

Първите месеци бяха кошмарни — безсънни нощи, плач, липса на пари… Майка ми помагаше колкото можеше, но пенсията ѝ беше малка. Понякога стоях до прозореца и гледах как хората минават по улицата долу — семейства с деца, двойки ръка за ръка… И се питах: „Защо на мен?“

Мартин не пожела да види Марияна. Прати един плик с пари и кратко писмо: „Извинявай.“ Това беше всичко.

Връщах се на работа след майчинството със свито сърце — как ще се справя сама? Но колегите ме подкрепиха. Децата ме обичаха. Постепенно започнах да вярвам отново в себе си.

Сега Марияна е на три години — умна, весела и обичлива. Понякога ме пита: „Мамо, къде е тати?“ Лъжа я: „На работа е.“ Не знам как ще ѝ кажа истината един ден.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: „Правилно ли постъпих? Можех ли да спася брака си? Или просто любовта ни никога не е била достатъчно силна?“

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да изберете детето или брака? Има ли правилен избор изобщо?