Невидимата красота: Историята на един мъж, който търси истинската любов

– Защо пак си с тази маска, Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стояхме в малката кухня на панелката ми в Люлин, а тя нервно въртеше кичур коса между пръстите си. Беше се гримирала прекалено, както винаги преди да излезем. Знаех, че зад този тежък грим се крие нещо повече, но сякаш не можех да го достигна.

– Какво искаш да кажеш? – отвърна тя, без да ме погледне. – Това съм си аз.

– Не, не си – прошепнах. – Ти си много повече от това, което показваш на света.

Тя се засмя горчиво и излезе от кухнята. Останах сам с мислите си. Винаги съм вярвал, че красотата е нещо повече от външния вид. Майка ми, Елена, често казваше: „Жената е като хляба – ако е само красива отвън, но празна отвътре, никой няма да я иска.“ Но в днешно време сякаш всички търсят само коричката.

Мария не беше първата жена в живота ми, която се опитваше да бъде някой друг. Преди нея беше Даниела – винаги усмихната в социалните мрежи, но тъжна и затворена у дома. После дойде Ива – с перфектни снимки от морето, но без никаква топлина в очите. Сякаш всички около мен се надпреварваха кой ще изглежда по-добре, кой ще бъде по-желан. А аз… аз просто исках някой, който да ме погледне истински.

Една вечер, след поредния ни спор с Мария за това как изглежда и какво очаквам от нея, седнах на балкона с чаша евтино червено вино. Гледах светлините на София и се питах: „Дали проблемът е в мен? Дали аз съм прекалено взискателен?“

На следващия ден отидох при майка ми в Банкя. Тя беше седнала на двора и белеше картофи за мусака. Усетих мириса на прясно окосена трева и за миг се почувствах отново дете.

– Мамо, защо хората вече не са истински? – попитах я.

Тя ме погледна с онзи нежен, но строг поглед, който винаги ме караше да се чувствам малък.

– Защото ги е страх да не ги наранят – каза тя тихо. – Всеки си слага маска, за да се пази. Но така никой не може да обича истински.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Върнах се у дома и заварих Мария да плаче пред огледалото. Седнах до нея и я прегърнах.

– Не искам да бъдеш перфектна – казах ѝ. – Искам да бъдеш себе си. Само така мога да те обичам.

Тя ме погледна през сълзи:

– Ами ако себе си не ти хареса?

– Тогава ще знаем истината – отвърнах. – Но поне ще е истинска.

След този разговор нещата между нас се промениха. Мария започна да сваля грима си все по-често. Понякога беше несигурна, понякога избухваше без причина, но вече виждах истинската жена до себе си. С времето разбрах колко много болка носи тя от миналото си – баща ѝ я е напуснал, когато е била малка; майка ѝ винаги я е сравнявала с другите момичета; никога не е вярвала, че заслужава любов.

Започнахме да говорим повече за страховете си. Аз ѝ разказах за моите провали – за това как бях излъган от първата си любов, как баща ми ме учеше да бъда „мъж“ и никога да не показвам слабост. За първи път се почувствах разбран.

Но животът не е приказка. Един ден Мария получи предложение за работа в чужбина – във Виена. Беше мечтата ѝ от години. Стояхме на спирката на трамвая до НДК и тя ме гледаше с онзи поглед на човек, който трябва да избере между себе си и любовта.

– Ако замина, ще ме чакаш ли? – попита тя тихо.

– Не знам – признах честно. – Искам да бъдеш щастлива, дори ако това означава да те загубя.

Тя замина. Останах сам в празния апартамент с нейните дрехи и спомени. Понякога вечер сядам на балкона с чаша вино и гледам светлините на града. Мисля си за всички жени, които срещнах – красиви отвън, но уплашени отвътре; силни на думи, но крехки в сърцето.

Може би всички ние носим маски. Може би всички се страхуваме да бъдем обичани такива, каквито сме. Но ако никога не ги свалим, как ще намерим истинската любов?

Понякога се питам: „Дали някога ще срещна жена, която ще има смелостта да бъде себе си? А дали аз самият имам тази смелост?“