Двадесет години любов и една неочаквана самота: Историята на една българка

— Не мога повече, Мария. Просто… не мога. — Гласът на Стефан трепереше, докато държеше куфара си до вратата. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Дъщеря ни, Ива, се беше затворила в стаята си и слушаше музика на слушалки, сякаш светът ѝ не се срутваше в този момент.

Стоях насред коридора, с ръце, стиснати до болка. Не казах нищо. Какво можех да кажа? След двадесет години заедно, след всички онези вечери с картофена яхния и смях пред телевизора, след безбройните ни разходки по Витошка и лятото на морето в Созопол, той просто си тръгваше. Не защото съм го излъгала или предала. А защото „не може повече“.

— Стефане, моля те… — прошепнах, но той вече беше затворил вратата след себе си. Чух как асансьорът се затваря и тогава коленете ми се подкосиха. Седнах на пода и се разплаках като дете.

Майка ми дойде след час. Не ѝ бях звъняла — тя просто знаеше. Така е с майките. Седна до мен на кухненската маса и сипа чай от липа.

— Мари, животът не свършва тук — каза тя тихо. — Ти си силна жена. Ще видиш.

Силна? Не се чувствах такава. Чувствах се като празна черупка, която някой е захвърлил на брега. Дните минаваха в мълчание. Ива почти не говореше с мен. Виждах я как тайно плаче нощем, а аз не знаех как да ѝ помогна. В работата ми в счетоводната кантора всички ме гледаха със съжаление. Дори съседката леля Пенка започна да ми носи домашни сладкиши „за настроение“.

Минаха месеци. Научих се да спя сама в леглото, което преди беше тясно за двама. Научих се да пазарувам само за двама, а не за трима. Научих се да се усмихвам на хората, макар вътре в мен всичко да беше разбито.

Една вечер Ива дойде при мен с червени очи.

— Мамо, ти ли си виновна? — попита тя тихо.

Сърцето ми се сви.

— Не, Иве. Никой не е виновен. Просто… понякога хората се променят.

Тя кимна и ме прегърна силно. За първи път от много време почувствах топлина.

След година срещнах Петър на един курс по фотография в читалището. Беше вдовец, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете на Антарктида. Започнахме да излизаме — първо на кафе, после на кино, после на разходки из Борисовата градина.

Петър беше различен от Стефан. Говореше малко, но винаги ме слушаше внимателно. Понякога ми носеше цветя без повод. Веднъж ме заведе до Рилския манастир и там, сред тишината на планината, за първи път от години се почувствах спокойна.

Една вечер, докато вечеряхме у него (той правеше невероятна мусака!), Петър ме погледна сериозно:

— Мислиш ли някога пак да се омъжиш?

Замръзнах с вилица във въздуха.

— Не знам — казах честно. — След всичко… страх ме е.

Той кимна разбиращо.

— Аз също се страхувах след смъртта на жена ми. Но човек трябва да даде шанс на щастието.

Върнах се у дома объркана. Ива ме чакаше в хола и гледаше някакъв сериал.

— Мамо, Петър пак ли те е питал за сватба? — попита тя с лека усмивка.

— Да… — отвърнах аз и седнах до нея.

— Ти какво искаш?

Замислих се дълго. Истината беше, че не знаех какво искам. Обичах Петър по свой начин, но мисълта за нов брак ме плашеше до смърт. Спомнях си как стоях пред олтара със Стефан — бяла рокля, мечти за вечност… А после всичко рухна като къща от карти.

Минаха още месеци. Петър не ме притискаше, но усещах напрежението между нас. Един ден той ми каза:

— Мария, ако не си готова за брак, аз ще остана до теб така или иначе. Но трябва да знам дали има смисъл да чакам.

Погледнах го в очите и осъзнах — не мога повече да живея в страх от миналото си. Но и не мога да обещая вечност на никого.

— Петре, обичам те — казах му тихо. — Но не мога да се омъжа отново. Не искам пак да изгубя себе си в нечии чужди мечти.

Той ме прегърна силно.

— Тогава ще бъдем просто ние двамата. Без обещания.

И така останахме — двама души със счупени сърца, които избраха да бъдат заедно без подпис и без бели рокли.

Днес Ива вече е студентка във Велико Търново и често ми пише: „Мамо, още ли те е страх от булчинската рокля?“ Усмихвам се през сълзи и ѝ пиша: „Не ме е страх от роклята, Иве. Страх ме е от това да изгубя себе си.“

Понякога се чудя — дали е по-добре да останеш сам със спомените си или да рискуваш отново? Може би щастието не е във втория брак или в новото начало, а в това да приемеш себе си такъв, какъвто си останал след бурята.