Един ден открих съобщенията на Петър до друга жена: Беше готов да жертва всичко за нея

„Не мога повече така, Петре! Кажи ми истината!“, гласът ми трепереше, докато стоях в средата на хола, с телефона му в ръка. Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му вперен в пода. Вече нямаше място за лъжи – всичко беше пред очите ми.

Беше обикновен вторник, но за мен този ден ще остане завинаги белязан. Сутринта започна като всяка друга – Петър излезе рано за работа, а аз останах да оправям закуската за децата. Но нещо в поведението му от месеци ме глождеше. Вечерите му станаха по-дълги, телефонът му – по-скрит, а думите му – по-оскъдни. „Просто съм уморен“, казваше той. „Много работа имам.“

Този ден обаче забрави телефона си на масата. Не исках да го гледам – не исках да ставам онази жена, която рови в чужди тайни. Но страхът ми беше по-силен от гордостта. Отключих го с треперещи ръце и веднага видях чата с някоя си Мария. Сърцето ми се сви, докато четях: „Мария, мисля за теб постоянно. Готов съм да оставя всичко зад гърба си, само да бъда с теб.“

Светът ми се срина. Десет години брак, две деца, общ дом – всичко това ли беше просто фон за неговите мечти с друга? Не знаех какво да правя. Стоях на кухненската маса и се чудех дали да плача или да крещя.

Когато Петър се прибра вечерта, го посрещнах с телефона в ръка. „Какво е това?“, попитах тихо, но в гласа ми се усещаше буря. Той пребледня, после се опита да се оправдае: „Не е това, което си мислиш… Просто приятелка…“

„Приятелка ли? Приятелките ли получават такива съобщения?“, гласът ми беше остър като нож. Децата ни бяха в стаята си и аз се опитвах да не повиша тон, но болката ме разкъсваше отвътре.

Петър седна на дивана и зарови лице в ръцете си. „Не знам как стана… Чувствам се изгубен… Ти все си заета с децата, с работата… Аз… просто исках някой да ме разбере.“

„А аз? Аз не те ли разбирам? Не съм ли тук всяка вечер? Не съм ли аз тази, която държи всичко цяло?“, сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Той мълчеше. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг. Кога станахме двама непознати под един покрив?

Следващите дни минаха като в мъгла. Петър спеше на дивана, а аз лежах будна до сутринта, мислейки за всяка наша разходка в Борисовата градина, за първия ни апартамент в Люлин, за смеха на децата ни. Как можеше всичко това да не значи нищо?

Майка ми дойде на следващия ден. Видя ме разплакана и веднага разбра – майките усещат такива неща. „Дете мое, мъжете понякога са като деца – гонят новото и забравят какво имат у дома“, каза тя и ме прегърна силно.

Но аз не исках утеха – исках отговори. Защо не бях достатъчна? Къде сбърках? Започнах да се обвинявам – може би трябваше по-често да излизаме сами, може би трябваше да го слушам повече вечерите, когато се прибираше уморен.

Една вечер седнахме двамата на масата след като децата заспаха. „Петре, обичаш ли я?“, попитах тихо.

Той дълго мълча. „Не знам… Просто с нея се чувствам жив… А с теб… сякаш всичко е рутина.“

Тези думи ме удариха по-силно от всяка изневяра. Значи любовта ни беше станала рутина? Значи грижите за децата, сметките, пазаруването – всичко това беше убило онова между нас?

Започнахме да ходим на семейна терапия. Психоложката ни попита: „Готови ли сте да простите? Готови ли сте да започнете отначало?“ Аз не знаех какво искам. Петър изглеждаше объркан.

Минаха месеци в опити и разговори. Имаше дни, в които вярвах, че можем да спасим брака си. Имаше и нощи, когато го мразех заради болката, която ми причини.

В един момент разбрах – не мога да живея в страх и недоверие. Не мога всяка вечер да проверявам телефона му или да се чудя дали пак мисли за нея.

Решихме да се разделим. За децата беше трудно – плачеха вечер и питаха кога татко ще се върне у дома. Аз им казвах само: „Понякога възрастните правят грешки.“

Сега живея сама с децата в малкия ни апартамент в Младост. Работя повече от всякога, но поне знам, че вече няма лъжи между нас.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се – можеше ли всичко това да бъде избегнато? Можеше ли любовта ни да оцелее?

А вие какво бихте направили на мое място? Простихте ли някога подобно предателство или избрахте себе си?