Когато домът се превърна в илюзия: Историята на едно младо семейство

– Не мога повече, Дими! – изкрещях, докато сълзите ми се стичаха по бузите. Стояхме в тясната кухня на панелката на родителите му в Люлин, а гласовете ни отекваха през тънките стени. Майка му, леля Мария, надничаше от хола с присвити очи, готова да се намеси във всеки момент.

– Ами какво искаш да направя? Пари нямаме, работа няма! – отвърна той, стиснал юмруци до масата. Бях бременна в шестия месец, а мечтата ни за собствено жилище се разпадаше пред очите ни.

Всичко започна толкова красиво. Бяхме още ученици, когато се влюбихме. Димитър беше капитан на училищния отбор по волейбол, а аз – отличничката с големите мечти. Когато разбрах, че съм бременна, светът ми се преобърна. Родителите ми не приеха новината добре – баща ми не ми говори месеци наред, а майка ми само въздишаше тежко и повтаряше: „Дете си още, Ани…“

Димитър обаче беше до мен. Кълнеше се, че ще направи всичко възможно да имаме свой дом. Започна работа в строителна фирма, а аз – като касиерка в кварталния супермаркет. Сметките обаче не излизаха. Заплатите ни стигаха едва за храна и сметки, а за наем или кредит дори не можехме да мечтаем.

– Може би трябваше да изчакаме… – прошепнах една вечер, докато лежахме на старото легло в стаята му. Той ме прегърна силно.

– Не съжалявай за нищо. Ще се оправим. Ще видиш!

Но времето минаваше, а напрежението растеше. Леля Мария започна да ни гледа все по-критично. „Не може вечно да сте тук!“, повтаряше тя. „Имате дете на път – как ще го гледате в тази стая?“

Опитахме се да намерим квартира. Обикаляхме с часове из сайтовете за имоти – цените бяха безумни. Единственото, което можехме да си позволим, беше мизерна гарсониера в краен квартал с мухъл по стените и съседи, които крещяха нощем.

– Това ли е животът, който искаш за детето ни? – попита ме Димитър една вечер, когато се върнахме от поредния неуспешен оглед.

– Не… Но какво друго ни остава?

В този момент майка ми се обади. „Ела си у дома, Ани. Ще ти помогнем.“ Но баща ми още не можеше да ми прости. Не исках да се връщам там като провалена дъщеря.

Дните минаваха в караници и безсънни нощи. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. Ще имаме ли някога свой дом? Ще успеем ли да дадем на детето си това, което заслужава?

Една вечер Димитър се прибра късно и миришеше на алкохол.

– Писна ми! – извика той. – Всички само ни съдят! Майка ти, майка ми… А ние какво? Опитваме се!

– Не така… Моля те…

Той седна до мен и зарови лице в ръцете си.

– Извинявай… Просто не знам какво да правя вече.

В този момент усетих първото силно ритване на бебето. Сълзи потекоха по лицето ми – от страх, от безсилие, от любов към това малко същество вътре в мен.

Решихме да останем при леля Мария още малко. Тя обаче започна да ни натяква всеки ден: „Кога ще си тръгнете? Аз не мога да ви издържам!“ Димитър започна да работи на две места – през деня на строежа, вечер като охрана в един склад.

Аз останах сама по цял ден с мислите си и с усещането за провал. Гледах другите момичета от квартала – някои вече имаха свои апартаменти, други учеха в университети. Аз бях затворена между четири стени, с корем до гърдите и без никаква перспектива.

Роди се нашият син – Виктор. Най-красивото бебе на света! Но радостта беше кратка. Леля Мария настояваше да плащаме за ток и вода повече от половината й пенсия. Димитър беше изтощен до краен предел.

Една вечер избухнах:

– Не мога повече! Или намираме квартира, или се връщам при майка ми!

Той ме погледна отчаяно:

– Ще намеря начин… Обещавам!

След седмица намерихме малка стая под наем в мазето на една кооперация в Надежда. Миришеше на влага, но беше наша – поне така си мислехме. Преместихме се с няколко сака дрехи и количката на Виктор.

Първата нощ не спах изобщо – слушах капките вода по тръбите и мислех за всичко изгубено: мечтите за уютен дом, топлината на семейството…

Димитър започна да закъснява все по-често. Един ден го попитах:

– Има ли друга?

Той ме погледна с празен поглед:

– Не… Просто не издържам вече.

Виктор плачеше всяка нощ от студ и глад. Аз плачех с него.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от майка ми: „Вратата ни винаги е отворена за теб.“ Събрах сили и й се обадих. Тя дойде веднага и ме прегърна силно.

– Домът не е място, Ани… Домът са хората, които те обичат.

Сега живея при родителите си с Виктор. Димитър идва понякога да го вижда. Все още мечтая за свой дом, но вече знам – истинският дом е там, където има любов и подкрепа.

Понякога си задавам въпроса: Колко млади семейства като нас губят мечтите си заради липсата на подкрепа и възможности? Кога ще стане по-лесно за младите хора в България да имат свой дом?