Майчина болка: Историята на Мария и Теодор

— Мамо, моля те, не ме търси повече! — думите на Теодор пронизаха сърцето ми като нож. Стоях пред входа на блока му в Люлин, с ръце, стиснати около торбата с домашни кюфтета, които бях приготвила сутринта. Беше студено, вятърът разрошваше косата ми, а сълзите се стичаха по бузите ми. Не можех да повярвам, че това е моето дете — същото момче, което някога държах за ръка, когато пресичахме улицата към детската градина.

Върнах се у дома с празна душа. Апартаментът ми в Надежда беше тих, прекалено тих. Седнах на кухненската маса и се загледах в снимката на Теодор като малък — усмихнат, с големи кафяви очи. Спомних си как работех на две места — чистачка в училище сутрин и продавачка на пазара следобед. Всичко беше за него. За да има нови обувки, за да може да ходи на уроци по пиано, за да не му липсва нищо. Баща му ни напусна, когато Теодор беше на пет. Оттогава бях само аз и той срещу света.

— Мамо, защо татко не идва? — питаше ме често вечер, докато го приспивах.
— Защото понякога хората не знаят как да обичат, мило мое — отговарях и го целувах по челото.

Годините минаваха. Теодор порасна, стана умен и амбициозен младеж. Влезе в Софийския университет с отличен успех. Гордеех се с него повече от всичко. Когато завърши и започна работа в голяма фирма, си помислих, че най-накрая ще можем да си отдъхнем. Но нещо се промени. Той започна да се прибира все по-рядко, телефонните разговори станаха кратки и формални.

— Тео, кога ще дойдеш да вечеряме заедно? — питах го веднъж по телефона.
— Мамо, имам много работа. Ще ти се обадя — отвърна студено.

Първоначално си мислех, че е просто уморен. После разбрах, че има нова приятелка — Виктория. Никога не я бях виждала, но усещах как влияе на Теодор. Той започна да избягва срещите с мен, а когато все пак се виждахме, беше напрегнат и раздразнителен.

— Мамо, не можеш да ми звъниш по десет пъти на ден! — каза ми веднъж ядосано.
— Аз само исках да чуя гласа ти… — прошепнах.
— Имам свой живот вече! — отсече той.

С времето разбрах, че нещо повече се случва. Съседката ми леля Пенка ми каза, че го е видяла с Виктория в един скъп ресторант в центъра. Били весели, смеели се… А аз седях сама вкъщи и чаках обаждането му.

Една вечер получих силни болки в гърдите. Изплаших се. Опитах се да му звънна — телефонът беше изключен. Повиках линейка сама. В болницата лекарят ми каза, че съм получила пристъп от стрес и преумора. Лежах там три дни — никой не дойде да ме види. Когато най-накрая Теодор се обади, беше само за да попита дали всичко е наред.

— Не можех да дойда, мамо… Бях зает — каза той.

След този момент нещо в мен се пречупи. Започнах да се питам къде сбърках. Дали прекалено много го обичах? Дали го задушавах с грижите си? Или просто така е животът — децата порастват и забравят родителите си?

Последният ни разговор беше най-болезненият. Отидох до блока му с надеждата да поговорим като майка и син. Когато го видях пред входа с Виктория, очите му бяха ледени.

— Извинете, кого търсите? — попита ме той пред нея.
— Тео… аз съм… майка ти… — прошепнах объркано.
— Грешите… — отвърна той и ме подмина.

Светът ми рухна в този миг. Прибрах се вкъщи и седнах на леглото. Часове наред гледах тавана и се чудех какво да правя със себе си. Приятелките ми казват: „Мария, остави го! Ще се сети някой ден.“ Но как да оставиш детето си? Как да спреш да го обичаш?

Сега живея ден за ден. Понякога минавам покрай блока му и поглеждам към прозореца му — дали ме вижда? Дали поне за миг си спомня за мен? Всяка вечер паля свещичка пред иконата на Света Богородица и се моля: „Пази го, Господи! Дори ако никога повече не ме потърси.“

Питам се: Кога децата забравят майките си? И има ли прошка за такава болка?