Сянката на новата снаха: Разделеното семейство на улица „Люлякова“

„Георги, купи ли си най-накрая този телефон, за който толкова мечтаеше?“ – попитах тихо, докато събирах чиниите след рождения му ден. Той ме погледна с онзи свой сериозен поглед, който винаги ме е карал да се чувствам виновна, че не мога да му дам повече. „Баба, още не ми стигат парите. В плика от тати имаше само сто лева.“

Спрях за миг. В гърдите ми се надигна вълна от тревога и гняв. Само сто? Аз лично дадох на Иван петстотин лева – броих ги три пъти, преди да ги сложа в плика и да му ги връча с думите: „За Георги, да си сбъдне мечтата.“

„Сигурен ли си, че не си объркал?“ – опитах се да не звуча обвинително.

Георги се усмихна тъжно. „Пликът беше подписан от Мая.“

Мая. Новата жена на Иван. Откакто се появи в живота му, всичко се промени. Не я познавах добре – винаги беше дистанцирана, студена, с онзи изкуствено любезен тон, който ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом. Но никога не съм си позволявала да я обвинявам за нищо. До днес.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за Иван – моето момче, което от малък беше честен и добър. Какво се беше случило с него? Как можеше да позволи на някого да пренебрегва собственото му дете?

На следващия ден го потърсих. Гласът му по телефона беше напрегнат.

„Иване, трябва да поговорим. За парите за Георги.“

Настъпи тишина.

„Мамо, не е удобно сега… Мая е болна.“

„Иване, моля те! Дадох ти петстотин лева за Георги. В плика имаше само сто.“

Той въздъхна тежко.

„Мая каза, че толкова са останали след сметките…“

„Какви сметки? Това бяха пари за рождения ден на сина ти!“

Чух как Мая казва нещо на заден план. Иван замълча.

„Мамо, не искам да спорим. Ще ти върна парите.“

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Не ставаше дума за парите – ставаше дума за Георги, за това как баща му го поставяше на второ място след новото си семейство.

Седмици наред усещах как между нас се издига невидима стена. Иван почти не се обаждаше, а когато го правеше, разговорите бяха кратки и напрегнати. Георги идваше при мен все по-често – тих и затворен, с очи, които търсят утеха.

Една вечер той прошепна: „Баба, мислиш ли, че тати вече не ме обича?“

Сърцето ми се сви. Прегърнах го силно.

„Не, мило мое. Понякога възрастните правят грешки… Понякога забравят кое е най-важното.“

Но вътрешно кипях от безсилие и гняв. Как можех да помогна на внука си? Как можех да върна сина си обратно?

Реших да отида при Иван и Мая лично. Застанах пред вратата им с букет карамфили – знаех, че Мая ги харесваше.

Тя отвори и ме изгледа изненадано.

„Добър вечер, Мая. Може ли да поговорим?“

Тя кимна неохотно и ме покани вътре. Иван седеше на дивана, вперен в телевизора.

„Иване, трябва да поговорим сериозно. За Георги.“

Мая се намеси веднага:

„Не виждам защо трябва да обсъждаме това пред мен.“

Погледнах я право в очите.

„Защото става дума за дете. За моето внуче и твоя доведен син.“

Иван се размърда неспокойно.

„Мамо… Мая е права… Не е нужно…“

Изведнъж избухнах:

„Не е нужно? Иване, ти забрави кой беше! Забрави какво значи да си баща! Как можа да позволиш на някого да държи Георги далеч от теб?“

Мая стана рязко.

„Това е нашият дом! Не приемам някой да ми казва какво да правя!“

Погледнах я със сълзи в очите.

„Не искам нищо от теб, Мая. Искам само Георги да има баща си.“

Иван мълчеше. Виждах как се бори със себе си – между любовта към новата жена и отговорността към детето си.

Тръгнах си със свито сърце. Знаех, че нищо няма да е същото. Семейството ни беше разделено – не от пари или подаръци, а от липсата на разбиране и любов.

Днес гледам Георги как играе сам в двора и се питам: Кога родителите забравят децата си? Кога любовта към новия живот става по-важна от миналото? И има ли надежда някога отново да бъдем истинско семейство?