Завещавам всичко на внучката си: Истината за едно българско семейство

– Катя, пак ли ще се карате с Даниел? – гласът на сестра ми Лиляна прозвуча остро в слушалката, докато аз стоях на прага на хола, с писмото в ръка.

– Не знам какво друго да направя, Лили. Той не се интересува от нищо. Дори не попита как съм след операцията. А аз… аз трябва да реша какво ще стане с апартамента, с вилата в Копривщица… – гласът ми трепереше, макар да се опитвах да звуча твърдо.

Лиляна въздъхна тежко. – Знам, че ти е трудно. Но не забравяй, че имаш и внучка. Малката Мария заслужава нещо по-добро.

В този момент Мария влезе в стаята. Беше на шестнайсет, с дълги тъмни коси и очи, които винаги търсеха одобрението ми. – Бабо, пак ли плачеш? – попита тя тихо.

Погалих я по косата. – Не, миличка. Просто мисля за бъдещето.

Истината е, че откакто синът ми Даниел се разведе с Гергана, животът ни стана кошмар. Гергана беше труден човек – властна, обидчива, винаги недоволна. Но Даниел… той просто изчезна. Остави Мария при мен и замина за Германия „да си търси късмета“. Оттогава изпрати само няколко съобщения и веднъж пари за рождения ден на Мария.

Всяка вечер седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – младият Даниел с усмивка до мен и покойния ми съпруг Стефан. Как стигнахме дотук? Как позволих синът ми да се отчужди така?

Една вечер Мария се прибра разплакана от училище.
– Какво стана, миличка?
– Момичетата ми се подиграват, че живея с баба си. Казват, че баща ми ме е изоставил.

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно.
– Ти не си сама. Аз съм тук за теб. И винаги ще бъда.

Тогава взех решение. Ще завещая всичко на Мария. Не защото искам да накажа Даниел – макар че част от мен го искаше – а защото тя беше единствената, която остана до мен. Помагаше ми след операцията, готвеше, учеше се добре въпреки всичко.

На следващия ден отидох при нотариуса. Докато подписвах документите, ръцете ми трепереха. В главата ми звучеше гласът на Стефан: „Катя, не бъди сурова към сина си.“ Но как да не бъда? Той не се появи дори когато бях в болницата!

Вечерта Даниел ми се обади по Viber.
– Мамо, чух, че си болна. Как си?
– Добре съм вече. Мария беше до мен през цялото време.
– Знам… Съжалявам, че не можах да дойда. Работя много тук.
– Пари ли са по-важни от семейството ти?
– Не разбираш… Тук е трудно. Ако не работя, няма да мога да изпращам нищо.
– Не си изпращал почти нищо, Даниеле. Мария има нужда от баща си, не от пари.

Той замълча дълго.
– Мамо… прави каквото сметнеш за добре.

Затворих телефона със сълзи в очите. Бях ли прекалено строга? Или просто уморена от години самота?

Седмица по-късно Гергана дойде у нас без предупреждение. Влезе като буря.
– Катя! Чух, че ще завещаваш всичко на Мария! Това е абсурд! Ами ако тя замине при баща си? Или ако аз поискам попечителство?
– Гергано, ти никога не си искала Мария при себе си! Остави я тук и замина за София!
– Защото тук няма работа! Аз поне се опитвам да направя нещо с живота си!
– А аз какво правя? Гледам внучката ти и се грижа за всичко!

Гергана ме изгледа с презрение и излезе без да каже повече дума.

Вечерта Мария седна до мен на дивана.
– Бабо, защо всички са толкова ядосани?
– Защото хората понякога забравят кое е важното, миличка.

Дните минаваха бавно. Съседките започнаха да шушукат: „Катя ще остави всичко на внучката си!“, „Даниел ще остане без нищо!“. Някои ме подкрепяха, други ме осъждаха. Но никой не знаеше какво е да гледаш дете сама на стари години.

Една вечер седнахме с Мария на терасата. Гледахме залеза над панелките.
– Бабо, ако някой ден имам семейство… няма да ги изоставя така.
– Надявам се, миличка. Надявам се да бъдеш по-добра от нас всички.

Сега стоя пред огледалото и виждам уморена жена с побеляла коса и очи пълни с въпроси. Правилно ли постъпих? Ще ме разбере ли някой? Или ще остана поредната майка, която е разделила семейството си?

А вие как бихте постъпили? Завещанието е последният шанс за прошка или за справедливост?