Между две поколения: Когато синът ми избра баба си пред мен

— Мамо, искам да отида при баба. Ако аз отида, ти ще си останеш вкъщи! — гласът на шестгодишния ми син Виктор прозвуча като присъда. Стоях в коридора с чантата му в ръка, а сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който предпочиташе майка ми пред мен, но този път думите му бяха остри, почти нарочно нараняващи.

— Защо, Вики? — попитах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

— Защото при баба е по-хубаво! Тя ми дава шоколад, не ми казва кога да си лягам и ми купува играчки! — изстреля той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

В този момент майка ми се появи на вратата. Усмихна се виновно, сякаш знаеше какво се случва. — Остави го, Цвети. Децата обичат да ги глезят. Аз съм баба — това ми е работата.

Но аз не можех да се примиря. В главата ми се въртяха думите на приятелките ми: „След като се върне от баба си, моето дете е непоносимо!“, „Не мога да го накарам да слуша!“, „Баба му разваля всичко, което градя!“.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в снимката на Виктор от първия му учебен ден. Усмихнато момче с раница, пълна с надежди. Кога започнах да губя връзката с него? Дали защото съм строга? Или защото работя до късно и често го оставям при майка ми?

Вечерта, когато Виктор вече беше при баба си, а апартаментът ми ехтеше от тишина, реших да говоря с майка ми. Позвъних ѝ по телефона.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — казах с глас, който трепереше от напрежение.

— Знам за какво става дума — отвърна тя спокойно. — Виктор е щастлив тук, но ти си майка му. Не искам да ти го отнемам.

— Не става дума за това — прекъснах я аз. — Просто… когато се връща от теб, е друг човек. Не ме слуша, държи се грубо… Сякаш всичко, което съм го учила, изчезва.

Майка ми въздъхна тежко.

— Цвети, ти си израснала в други времена. Сега децата имат нужда от повече свобода. Аз просто искам да му дам радост.

— А аз искам да го науча на ред! — гласът ми се повиши неволно.

— Не мислиш ли, че може би прекаляваш с правилата? — попита тя меко.

Замълчах. Може би имаше право. Но как да намеря баланса между любовта и дисциплината?

На следващия ден Виктор се върна у дома с торба нови играчки и шоколад по бузите. Погледна ме с онзи поглед, който ме караше да забравя всичко лошо.

— Мамо, ще играем ли заедно? — попита той плахо.

— Разбира се — усмихнах се през сълзи.

Докато редяхме лего по пода, го попитах:

— Вики, защо толкова обичаш да ходиш при баба?

Той замълча за миг и после каза:

— Защото там всичко е лесно. Никой не ми се кара. Но и тук ми харесва… когато си до мен.

Тези думи ме разтърсиха. Дали не бях станала твърде строга? Дали не пропусках най-важното — времето заедно?

Вечерта седнахме тримата — аз, Виктор и майка ми. Решихме да поговорим открито.

— Мамо — обърнах се към нея — нека опитаме заедно да намерим златната среда. Да има радост, но и граници.

Майка ми кимна. — Ще опитам да не го глезя толкова. Но ти също трябва понякога да го оставяш просто да бъде дете.

Погледнах Виктор. Той ни гледаше с широко отворени очи.

— Може ли утре пак да отида при баба? Но този път заедно с теб?

Усмихнахме се тримата. Може би това беше началото на ново разбиране помежду ни.

Сега често си мисля: Къде е границата между любовта и дисциплината? Какво е по-важно — щастливото дете или възпитаното дете? А вие как мислите?