Сватба на сляпо: Когато любовта онлайн се сблъска с българската реалност

– Мамо, не ме гледай така! – извиках през сълзи, докато държах телефона в ръка. – Обичам го! Не разбираш ли? Това е истинско!

Майка ми, Елена, стоеше насреща ми с ръце на кръста и онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете. – Мария, ти си луда! Как може да се омъжиш за човек, когото никога не си виждала на живо? Какво ще кажат хората? Какво ще стане, ако се окаже измамник?

Сърцето ми биеше лудо. Бях на 29, работех като графичен дизайнер в София и от години не бях имала сериозна връзка. Всички около мен се женеха, раждаха деца, а аз… аз се влюбих в някого от интернет. Запознах се с Димитър в една група за книги във Facebook. Започнахме да си пишем за любимите ни романи – той харесваше Яна Язова, аз – Георги Господинов. След това преминахме към дълги нощни разговори за живота, мечтите, страховете си.

– Мамо, той е различен! Не е като другите. Чувствам го близък, сякаш го познавам от цял живот.

– Мария, ти си умно момиче. Не се поддавай на илюзии. Интернетът е пълен с лъжци.

Но аз вече бях взела решение. След шест месеца писане и видеоразговори, предложих на Димитър да се оженим. Той прие веднага – „Ще бъде нашата приказка!“, написа ми. Решихме да се видим за първи път на самата сватба. Всичко беше като сън.

Седмица преди големия ден напрежението вкъщи беше непоносимо. Баща ми не говореше с мен. Брат ми Петър ме гледаше със съжаление. Само баба ми Станка ме подкрепяше: „Детето ми, щом сърцето ти казва – действай! Животът е твой.“

Денят на сватбата дойде. Стоях пред огледалото в бялата рокля на майка ми и ръцете ми трепереха. Приятелките ми шепнеха зад гърба ми:

– Ами ако не дойде?
– Ами ако е някой друг?

Вратата на църквата се отвори и Димитър влезе – висок, срамежлив, с букет диви цветя. Очите му търсеха моите. Усмихнах се през сълзи.

– Здравей, Мария – прошепна той и ме прегърна неловко.

Сватбата мина като в мъгла – роднините му ме гледаха подозрително, моите – разочаровано. Само баба Станка танцуваше до зори.

Първите дни след сватбата бяха странни. Животът ни започна в малката му гарсониера в Люлин. Димитър беше мил, но затворен. Работеше като програмист и често се прибираше късно. Аз останах без работа – напуснах старата си фирма заради брака.

– Защо не си намериш нещо? – попита ме една вечер той.
– Опитвам… Но никой не търси дизайнери без опит в чужбина.
– Може би трябваше да помислим повече преди да се оженим…

Тези думи ме удариха като шамар. Започнах да се съмнявам във всичко. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Майка ми звънеше всеки ден:

– Как е? Добре ли сте?
– Добре сме, мамо.

Но не бяхме добре. Чувствах се самотна и изгубена. Димитър все по-често излизаше с приятели или работеше до късно. Аз седях сама и гледах снимките ни от сватбата.

Една вечер го попитах:
– Обичаш ли ме още?
Той замълча дълго:
– Не знам… Може би всичко беше твърде бързо.

Сълзите ми потекоха безконтролно.
– Защо не ми каза по-рано?
– Не исках да те нараня…

На следващия ден си събрах багажа и се върнах при майка ми. Тя ме прегърна силно:
– Знаех си…

Минаха месеци. Намерих нова работа, започнах да излизам с приятели, да пътувам из България. Понякога виждах Димитър в метрото – разминавахме се без думи.

Сега, когато гледам назад, си задавам въпроса: заслужаваше ли си да рискувам всичко за една мечта? Или понякога трябва да слушаме разума повече от сърцето?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да скочите в неизвестното заради любовта или щяхте да изчакате сигурността?