Сълзи по сина ми и прегръдка от снаха ми: Историята на една българска майка

— Мамо, не ме търси повече. Не искам да слушам какво мислиш за мен! — думите на Димитър още ехтят в ушите ми, макар да минаха вече две години. Стоях пред входната врата, стиснала ръцете си до болка, докато той хвърляше багажа си в колата. Елица стоеше на прага, с мокри от сълзи бузи, а малките — Калина и Борис — се държаха за полата ѝ, неразбиращи защо татко им тръгва без тях.

Тогава не знаех, че това е началото на края. Димитър беше моят единствен син — гордостта и болката ми. Гледах го как пораства, как се влюбва в Елица, как заедно градят дом. А после — как всичко рухва заради една негова колежка от офиса, Марияна. „Само приятелка е“, казваше той. „Не се меси, мамо!“ Но аз виждах как погледът му се променя, как се прибира все по-късно, как Елица се свива в себе си.

— Мария, не мога повече — прошепна ми тя една вечер по телефона. — Опитах всичко. Той не е същият човек.

Бях ядосана. На него, на нея, на себе си. Как можах да не видя знаците? Как позволих синът ми да стане чужд в собствения си дом? В квартала започнаха да шушукат. „Димитър зарязал жена си заради някаква…“ „Горката Елица!“ „А майка му? Къде гледа?“

Срамът ме изгаряше. Не можех да изляза до магазина без да усещам погледите по гърба си. Но най-много ме болеше за Калина и Борис. Те не разбираха защо татко им идва само веднъж месечно и защо мама плаче нощем.

Първите месеци след развода бяха ад. Димитър почти не се обаждаше. Когато го правеше, беше студен и раздразнителен. Опитах да говоря с него:

— Сине, моля те, помисли за децата! За Елица! Не може така…

— Мамо, престани! Това е моят живот!

Останах сама с болката си. Приятелките ми ме съветваха да замина някъде, да започна ново хоби, да се запозная с нови хора. Но как да оставя внуците си? Те бяха всичко, което ми остана от онова семейство, което някога имахме.

Първият път, когато помолих Елица да ги видя, тя ме изгледа подозрително:

— Мария, не знам… Децата са объркани. Не искам да страдат повече.

— Моля те — гласът ми трепереше. — Те са ми всичко.

Видях как очите ѝ се навлажниха. Прегърнах я — за първи път от години. Усетих колко е крехка и колко много е преживяла.

— Добре — прошепна тя. — Но само ако обещаеш да не говориш лошо за баща им пред тях.

— Обещавам.

Така започна новият ни живот — аз и Елица, две жени, свързани от любовта към едни и същи деца и от болката по един и същи мъж. Помагах ѝ с домакинството, водех децата на училище, четях им приказки вечер. Понякога оставахме двете до късно с чаша чай:

— Мислиш ли, че някога ще му простя? — питаше тя.

— Не знам — отвръщах честно. — Аз още не мога.

Димитър рядко се появяваше. Когато идваше да вземе децата през уикенда, избягваше погледа ми. Марияна никога не дойде с него. Чувах слухове, че връзката им не върви добре. Но вече не изпитвах злорадство — само тъга.

Един ден Калина ме попита:

— Бабо, защо тати не живее с нас?

Сълзите напълниха очите ми.

— Понякога възрастните правят грешки, мило мое — казах тихо. — Но това не значи, че не ви обича.

Вечерите с децата ми върнаха смисъла на живота. Елица стана като дъщеря за мен. Споделяхме всичко — тревогите за парите (Димитър често закъсняваше с издръжката), страховете за бъдещето на децата, самотата.

Понякога мечтаех да замина някъде далеч — в Родопите или по морето. Да започна на чисто. Но после Калина ме прегръщаше:

— Бабо, обичам те!

И разбирах, че мястото ми е тук.

С времето болката стана по-поносима. Научих се да прощавам — първо на себе си, после на Димитър. Не защото заслужаваше прошка, а защото иначе щях да се задуша от гняв.

Сега седя на пейката пред блока с Елица до мен и гледаме как децата играят футбол с другите хлапета от квартала.

— Мислиш ли, че някога ще бъдем пак истинско семейство? — пита тя тихо.

Гледам я и се чудя: Какво е истинското семейство? Кръвта ли ни свързва или любовта?

А вие как мислите? Може ли една майка да прости на сина си такава болка? И кое е по-важно — миналото или това, което градим днес?