Сянката на завистта: Историята на една сестра

– Защо винаги тя? – мисълта ме прониза като стрела, докато гледах как баща ми – всъщност, вторият ми баща, Петър – слага златната гривна на ръката на сестра ми Ива. Гривната, която преди години беше обещал на мен, когато станах абитуриентка. Тогава каза, че е семейна реликва и ще я получа в специален момент. Но този момент така и не дойде за мен.

Седях в ъгъла на претъпканата зала в Пловдив, където се провеждаше сватбата на Ива. Всички се смееха, танцуваха, а аз се чувствах като призрак сред живите. Майка ми, Мария, беше заета да посреща гостите и да се усмихва широко, сякаш нищо не може да помрачи този ден. Само аз виждах сянката в очите ѝ, когато поглеждаше към мен – сянка на вина или може би на безсилие.

– Ели, защо не дойдеш да се снимаме всички заедно? – извика ме Ива с онзи нежен глас, който винаги ме караше да се чувствам виновна за собствените си емоции. Усмихнах се насила и се приближих. Петър ме потупа по рамото:

– Ели, ти си следващата! Ще направим още по-голяма сватба!

Думите му прозвучаха кухо. Знаех, че няма да е така. Винаги съм била „другата“ – дъщерята от първия брак на майка ми, момичето, което никога не беше достатъчно близко до сърцето му.

Докато гледах как гостите поднасят скъпи подаръци – сервизи от порцелан, пликове с пари, дори ключове за малък апартамент в София от страна на роднините на Петър – усещах как завистта ме задушава. Спомних си моята абитуриентска вечер: малко тържество у дома, скромен подарък и едно „ще дойде твоят ред“. Но моят ред така и не дойде.

След церемонията се опитах да говоря с майка ми. Намерих я в кухнята, докато оправяше чиниите.

– Мамо… защо всичко е само за Ива? – прошепнах.

Тя спря за миг, избърса ръцете си и ме погледна уморено:

– Ели, не е така… Просто Петър искаше да направи нещо специално за нея. Ти знаеш колко трудно беше всичко след развода с баща ти…

– А за мен? Аз не заслужавам ли?

Майка ми въздъхна тежко:

– Знаеш, че те обичам. Но понякога нещата не са толкова прости…

Оставих я сама сред купищата чинии и излязох навън. Вечерният въздух беше хладен и свеж. Седнах на стълбите пред залата и се загледах в светлините на града. Чувах музиката и смеха отвътре, но те звучаха далечно, сякаш идваха от друг свят.

В този момент до мен седна баба ми – единствената, която винаги усещаше кога съм зле.

– Ели, знам какво ти е – каза тя тихо. – И аз съм била „другата“ в семейството си… Но завистта само ще те изяде отвътре.

– Не мога да спра да мисля за това – признах си. – Чувствам се невидима. Все едно никога няма да бъда част от това семейство истински.

Баба ми хвана ръката ми:

– Ти си повече от подаръци и внимание. Ти си силна. Но трябва да намериш начин да простиш – ако не на тях, то поне на себе си.

Върнах се вътре с нова решимост. Реших да поговоря с Петър. Намерих го до бара с чаша уиски в ръка.

– Може ли да поговорим? – попитах го.

Той кимна и излязохме навън.

– Знам, че не съм твоя родна дъщеря – започнах. – Но понякога имам чувството, че никога няма да бъда част от това семейство истински…

Петър замълча дълго.

– Ели… Не знам как да го кажа. Когато се ожених за майка ти, ти вече беше голяма. Опитвах се да намеря начин да бъда баща за теб… Може би не съм успял.

– Не става дума само за подаръците – казах тихо. – Става дума за това как се чувствам…

Той въздъхна:

– Сигурно си права. Понякога човек прави грешки без да осъзнава колко болка причинява.

В този момент разбрах, че няма да получа извинението или признанието, което очаквах. Но поне бях казала какво чувствам.

Сватбата приключи късно през нощта. Ива дойде при мен и ме прегърна силно:

– Знам, че ти е трудно… Но ти си най-важният човек за мен. Без теб нямаше да съм това, което съм.

Погледнах я през сълзи и осъзнах колко много я обичам въпреки всичко.

Сега седя у дома и пиша тези редове. Болката още е тук, но вече не е толкова остра. Може би някой ден ще мога напълно да простя. А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да преодолее завистта и да намери мир със себе си?