Той се прибра и каза: „Искам развод“ – Тогава си спомних съвета на майка ми

– Искам развод, Мария.

Гласът му беше студен, почти безчувствен. Стоеше на прага, с чантата си в ръка, сякаш се канеше да излезе от живота ми така лесно, както се излиза от стая. В този момент времето спря. Чувах само собственото си дишане и далечния шум от телевизора в хола, където дъщеря ни Ани гледаше анимации.

– Какво каза? – прошепнах, макар че думите му вече бяха изрязали дълбока рана в мен.

– Чу ме. Не мога повече. Уморих се. Искам развод.

Погледнах го – Петър, мъжът, с когото споделих шестнадесет години от живота си. Мъжът, с когото се смеехме до късно през нощта в първите години, когато още живеехме в малката двустайна квартира на дядо ми в Лозенец. Мъжът, с когото плакахме заедно, когато майка му почина. Мъжът, който държа ръката ми, когато раждах Ани.

– Защо? – попитах, макар че отдавна усещах как нещо между нас се е променило.

Той не отговори веднага. Седна на стола до входа, свали обувките си и въздъхна тежко.

– Не съм щастлив, Мария. Не съм бил щастлив от години. Всичко е едно и също – работа, дом, грижи за Ани… Ти си добра жена, но аз… аз искам повече от живота.

В този момент си спомних думите на майка ми: „Марийче, никога не позволявай на един мъж да ти отнеме себе си. Дори да останеш сама, бъди силна.“

– Има ли друга? – попитах тихо.

Той ме погледна за миг и после сведе очи. Това беше достатъчно.

– Коя е тя?

– Няма значение. Не искам да говорим за това сега.

Сълзите ми напираха, но не им позволих да потекат. Не пред него. Не и сега.

– А Ани? Как ще ѝ го кажеш?

Той замълча. Знаех, че няма отговор. Винаги бях аз тази, която поемаше трудните разговори.

След като Петър излезе, седнах на кухненската маса и се загледах в чашата с недопито кафе. В главата ми се въртяха хиляди мисли – как ще се справя сама с детето, как ще платя сметките, как ще обясня на родителите си… Но най-много ме болеше предателството. Не толкова самият факт, че има друга жена, а че беше избрал да си тръгне без битка, без опит да поправим нещата.

На следващия ден майка ми дойде у нас. Видя ме разплакана и без думи ме прегърна.

– Знаех си – каза тихо тя. – Отдавна виждам как се е променил. Но ти си силна. Ще се справиш.

– Какво ще кажат хората? – попитах я през сълзи.

– Хората винаги ще говорят. Важното е ти какво ще кажеш на себе си всяка сутрин пред огледалото.

Думите ѝ ме удариха като гръм. През следващите седмици трябваше да бъда силна заради Ани. Тя беше объркана и уплашена. Питаше ме всеки ден кога татко ще се върне у дома. Лъжах я, че е зает с работа, докато събера сили да ѝ кажа истината.

Една вечер седнах до нея на леглото и я прегърнах.

– Ани, татко няма да живее повече с нас. Но той те обича много и винаги ще бъде до теб.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

– Аз виновна ли съм?

Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета.

– Не, мило мое. Никога не е твоя вината.

Минаха месеци. Петър идваше да вижда Ани през уикендите. Аз започнах работа като счетоводителка в малка фирма близо до дома ни. Парите не стигаха, но поне имах сигурност. Вечерите бяха най-трудни – когато тишината изпълваше апартамента и спомените ме заливаха като вълна.

Една вечер телефонът звънна. Беше Петър.

– Мария… Съжалявам за всичко. Може би сбърках…

– Не знам дали има значение вече – казах му тихо. – Аз вече започнах да градя живота си наново.

Затворих телефона и се разплаках – този път не от болка, а от облекчение. За първи път от години почувствах надежда.

Сега стоя пред прозореца и гледам как Ани рисува на масата в хола. Животът ни не е лесен, но е нашият живот – истински, несъвършен и пълен с малки победи всеки ден.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Или всичко това беше нужно, за да открия себе си? Какво мислите вие – заслужава ли си човек да се бори за любовта или понякога трябва просто да пусне другия да си тръгне?