Дали миналото заслужава втори шанс?

– Не мога да повярвам, че след всичко това ти имаш наглостта да ми го предложиш! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а аз стоях сама в кухнята, с чаша изстинало кафе и спомени, които не исках да връщам.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно – гласът на Петър от другата страна беше неузнаваемо мек. – Не го правя за себе си. За сина ни е.

Двадесет години. Толкова време не бях виждала Петър. Разделихме се грозно – с крясъци, обвинения и разбити мечти. Той остана в Пловдив, аз се върнах при майка ми в Стара Загора с малкия Даниел на ръце. Години наред се борих сама – сменях работа след работа, броях стотинките за хляб и мляко, а нощем плачех тихо, за да не ме чуе детето. Петър изпрати няколко пъти пари, но после изчезна напълно. Даниел порасна без баща си. Аз пораснах без илюзии.

И сега, след толкова време, той се появява с това… предложение. Да се оженим отново. Но не от любов – а заради апартамента му. Само ако му стана пак жена, ще прехвърли жилището на Даниел.

– Това е абсурдно! – извиках аз. – Защо просто не му го дадеш? Той ти е син!

– Законите са сложни… Има наследници, сестра ми ще оспори всичко… Ако сме семейство, ще е по-лесно – обясняваше той.

В този момент влезе Даниел – висок, мълчалив мъж на 22 години, с очи като моите и усмивка като неговата. Спря на прага и ме погледна въпросително.

– Мамо, добре ли си?

Скрих телефона зад гърба си и се опитах да изглеждам спокойна.

– Да, всичко е наред. Просто… стари познати.

Но нищо не беше наред. Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за годините на самота, за унижението да моля за помощ, за това как Петър изчезна точно когато имах най-голяма нужда от него. И сега трябваше да избера: да преглътна гордостта си и да се омъжа пак за човек, който ме е наранил толкова дълбоко, или да рискувам синът ми да остане без дом?

На следващия ден отидох при майка ми. Тя ме посрещна с обичайното си намръщено лице.

– Какво има пак? Изглеждаш като пребита.

– Петър се обади… Иска да се оженим пак. Само така ще даде апартамента на Даниел.

Майка ми млъкна за миг, после избухна:

– Този човек няма срам! След всичко, което ти причини! Не смей! Ще се изложиш пред цялата рода!

– А ако Даниел остане без покрив? – прошепнах аз.

Тя замълча. Знаех, че я боли за внука й повече, отколкото за мен.

Дни наред ходех като призрак. На работа колежките ме питаха какво ми е, но не можех да им кажа истината. Вечер гледах Даниел как учи или говори по телефона с приятелката си и си мислех: заслужава ли той да плаща за нашите грешки?

Една вечер седнах до него на дивана.

– Даниеле… Ако имаше начин да получиш апартамент в Пловдив, но трябваше аз да направя нещо много трудно… би ли искал?

Той ме погледна внимателно:

– Мамо, какво става?

Разказах му всичко. За Петър, за предложението му, за наследството.

Даниел замълча дълго. После каза:

– Не искам ти да страдаш заради мен. Не го прави, ако ще те боли.

– А ако това е единственият начин? – попитах аз със сълзи в очите.

Той ме прегърна силно.

– Ти вече си направила достатъчно жертви. Не трябва пак да страдаш заради баща ми.

Но аз знаех – майчинството е жертва без край. През нощта пак не спах. Мислех си какво би казала всяка българска майка на мое място. Дали гордостта струва повече от сигурността на детето ти? Или пък има граници на самоунижението?

Накрая взех решение. Обадих се на Петър.

– Ще го направя – казах тихо. – Но само ако подпишеш нотариално завещание преди брака и ако Даниел присъства на всичко.

Той се съгласи веднага. Срещнахме се в нотариалната кантора в Пловдив – аз, Петър и Даниел. Всичко беше като сцена от лош филм: студени ръце, празни погледи, документи и подписи. След това излязохме навън и аз усетих как една част от мен умира завинаги.

Вечерта седнах сама на терасата с чаша вино и гледах светлините на града. Мислех си: дали постъпих правилно? Ще мога ли някога да простя на себе си? Или просто съм още една българска майка, която избира сигурността на детето си пред собственото достойнство?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч бихте стигнали заради децата си?