Съдбата ни събра, но животът ни раздели: Историята на Мария и Даниел

– Не мога повече, Мария! – гласът на Даниел трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на нашата малка кухня в панелката в Кючук Париж, стиснал юмруци до побеляване. Беше късна есен, а навън дъждът удряше прозорците като сърдити пръсти.

– Какво значи това? – прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива. – Не можеш просто да си тръгнеш!

– Не става дума само за мен… Всичко се промени, Мария! След катастрофата… аз вече не съм същият човек. Не мога да ти дам живота, който заслужаваш.

Тези думи се забиха в мен като нож. Върнах се мислено назад – към онези безгрижни дни в гимназията „Пейо Яворов“, когато с Даниел се държахме за ръце по Марица и мечтаехме за общо бъдеще. Бяхме сигурни, че ще се оженим, ще имаме две деца и малка къща край Асеновград. Родителите ни се познаваха от години, майка ми дори шиеше булчинската ми рокля.

Но съдбата имаше други планове. Всичко се промени онази нощ през юли, когато Даниел катастрофира с колата на баща си. Лежа в болницата седмици наред, а аз не мръднах от леглото му. Когато най-накрая го изписаха, вече не беше същият – затворен, избухлив, изплашен от бъдещето.

– Моля те, не ме оставяй! – извиках през сълзи. – Ще се справим заедно!

– Не разбираш ли? – гласът му беше студен. – Не мога да работя, не мога да ти осигуря нищо. Татко ме обвинява за всичко, майка ти вече не ме иска у вас…

Това беше истина. След катастрофата баща му го гледаше с презрение, а майка ми започна да ми повтаря: „Мария, мисли за себе си! Млада си още.“

Вечерите вкъщи станаха кошмар. Родителите ми се караха заради мен:

– Не може да си съсипваш живота заради него! – крещеше баща ми.
– Той има нужда от мен! – отвръщах аз.
– А ти? Ти нямаш ли нужди? Нямаш ли мечти?

Даниел все по-често излизаше с приятели и се прибираше късно. Започнах да усещам миризма на алкохол по дрехите му. Една вечер го чух да говори по телефона:

– Не знам какво да правя с Мария… Не мога повече така.

Сърцето ми се сви от страх. На следващия ден го попитах:

– Има ли друга?

Той замълча дълго, после кимна едва забележимо.

– Не е това, което мислиш… Просто… имам нужда да избягам от всичко.

Светът ми се срина. Седях сама в стаята си и гледах снимките ни от бала – усмихнати, щастливи, влюбени. Как всичко се обърна толкова бързо?

Майка ми ме намери разплакана:

– Мария, животът е пред теб. Не можеш да го чакаш цял живот.

Но аз не можех да го пусна. Опитах се да говоря с Даниел още веднъж:

– Моля те, дай ни шанс! Ще започна работа, ще помагам… Ще минем през това заедно!

Той само поклати глава:

– Не искам да те дърпам надолу. Обичам те твърде много, за да ти причиня това.

След този разговор той си събра багажа и изчезна от живота ми. Минаха месеци. Опитвах се да продължа напред – започнах работа в една книжарница на Главната, записах магистратура по психология във филиала на ПУ „Паисий Хилендарски“. Но всяка вечер се прибирах в празната стая и усещах липсата му като рана.

С времето разбрах, че животът не винаги следва нашите планове. Срещнах нови хора, научих се да бъда сама със себе си. Но белегът остана – спомен за една любов, която съдбата разруши.

Понякога се питам: ако не беше катастрофата, щяхме ли още да сме заедно? Или просто съдбата ни е подготвила различни уроци?

А вие как мислите – любовта може ли да оцелее след толкова изпитания или понякога трябва да пуснем човека, когото обичаме?