Нежеланата майка: Историята на една българска сватба и разбитото семейство
– Не искам тя да идва! – думите на Мария отекнаха в хола като шамар. Стоях до вратата, стиснала дръжката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Иван седеше на дивана, лицето му беше пребледняло, а очите – пълни с вина.
– Мария, моля те, не бъди толкова крайна. Елица е част от нашето семейство вече десет години… – гласът му трепереше, но Мария само поклати глава.
– Не! Това е моят ден и не искам тя да бъде там. Точка.
Излязох навън, за да не видят сълзите ми. Въздухът беше тежък, а в градината се носеше аромат на липа. Спомних си първия път, когато Мария прекрачи прага на нашия дом – беше на дванайсет, с огромни очи и рани по душата. Майка ѝ, Таня, я беше оставила при нас, за да замине с новия си мъж в Германия. Иван я прие без колебание, а аз… Аз се опитах да бъда майка. Готвех любимите ѝ ястия – мусака и баница с тиква, помагах ѝ с уроците по математика, държах ръката ѝ, когато имаше кошмари. Но винаги усещах стена между нас – невидима, студена.
Сега тази стена беше станала непреодолима пропаст.
Вечерта Иван се прибра късно. Седна до мен на кухненската маса и дълго мълча.
– Обади се на Таня – каза накрая. – Може би тя ще убеди Мария да промени решението си.
Погледнах го с горчивина.
– Защо аз трябва да моля бившата ти жена за милост? Защо винаги аз съм тази, която трябва да се доказва?
Той не отговори. Само въздъхна тежко и излезе от стаята.
На следващия ден телефонът ми звънна. Беше Таня. Гласът ѝ беше студен като зимен вятър.
– Чух, че има проблем със сватбата. Не знам какво очакваш от мен, Елица. Мария е голяма вече. Ако не те иска там, значи има причина.
– Таня, аз… Просто исках да бъда част от този ден. Опитах се да ѝ бъда майка…
– Не си ѝ майка – прекъсна ме тя рязко. – Никога няма да бъдеш.
Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в гърдите ми гореше болка, която не можех да опиша.
Дните до сватбата минаха като в мъгла. Иван беше мълчалив и отчужден. Вечерите прекарвах сама в спалнята, слушайки как той говори по телефона с Мария. Чувах смеха ѝ, радостта ѝ… и усещах как сърцето ми се свива от завист и тъга.
В деня на сватбата къщата беше празна. Иван беше облечен в костюм и трепереше от вълнение. Погледна ме за последно преди да излезе.
– Прости ми… – прошепна той.
Останах сама. Седнах на леглото и взех снимката на Мария от нощното шкафче – малко момиченце с плитки и усмивка до уши. Спомних си как я учех да кара колело в парка „Заимов“, как я водех на театър всяка събота, как плакахме заедно на първия ѝ провален изпит…
Телефонът ми изписука – съобщение от майка ми: „Дръж се, Елице! Ти си силна.“
Но аз не се чувствах силна. Чувствах се ненужна, излишна… като призрак в собствения си дом.
Вечерта Иван се върна късно. Беше уморен и тъжен.
– Всичко мина добре – каза тихо. – Мария беше красива…
Погледнах го с празен поглед.
– Радвам се за вас.
Той седна до мен и хвана ръката ми.
– Съжалявам… Не знам какво да направя.
– И аз не знам – отвърнах. – Може би никога не съм имала шанс.
Седяхме дълго в тишина. После той стана и излезе от стаята.
Останах сама със спомените си и с въпроса: Кога една мащеха става истинска майка? И има ли прошка за любовта, която никога не е била поискана?
А вие как мислите? Може ли една мащеха някога да бъде приета като майка? Или сме обречени винаги да сме чужди в собствения си дом?