Самотата между пералнята и микровълновата: Историята на един човек, който замени любовта с уреди

– Не ми трябва никой! – изкрещях в празния апартамент, докато затръшвах вратата след Мария. Гласът ми отекна между стените, а ехото се смеси с тишината, която остана след нея. Беше петък вечер, а аз стоях сам, стиснал дистанционното на климатика като спасителен пояс.

Седнах на дивана и вперих поглед в новата си пералня – последен модел, с Wi-Fi управление и 16 програми. „Ще си подредя живота като програмите ѝ – всичко ще е под контрол“, мислех си. След развода с Мария бях решил, че повече няма да разчитам на никого. Купих си съдомиялна, робот-прахосмукачка, мултикукър, дори автоматична кафемашина. Всеки уред беше като тухла в стената, която изграждах между себе си и света.

Първите седмици бяха като меден месец с технологиите. Сутрин кафето ме чакаше готово, роботът вече беше минал по паркета, а пералнята ми изпращаше известие на телефона: „Прането е готово.“ Чувствах се независим, свободен… или поне така си мислех.

Една вечер, докато вечерях пред телевизора – замразена лазаня от микровълновата – телефонът ми изписука: „Днес е рожденият ден на Мария.“ Спрях да дъвча. Спомних си как преди година бяхме празнували заедно – тя беше направила любимата ми баница, а аз ѝ подарих книга с посвещение. Сега кухнята беше стерилна лаборатория, а аз – самотен оператор на уреди.

– Защо не ѝ се обадиш? – прошепна някакъв вътрешен глас.

– Защото не ми трябва никой! – отвърнах си наум и натиснах бутона за нова програма на пералнята.

Дните се нижеха еднакви. В работата колегите ме питаха как съм, а аз отговарях с усмивка:

– Чудесно! Всичко е под контрол.

Само че вечерите ставаха все по-дълги. Започнах да говоря на уредите:

– Какво ще кажеш за още едно пране, пералньо?

Понякога се улавях да чакам отговор. Вместо това чувах само бученето на мотора или писукането на таймера.

Една събота майка ми дойде неочаквано.

– Митко, как си? – попита тя и огледа апартамента.

– Добре съм, мамо. Виж колко е чисто! Всичко е автоматизирано.

Тя се усмихна тъжно и погали робота-прахосмукачка.

– Може би ти е чисто, но не ти е топло…

Не ѝ отговорих. След като си тръгна, седнах до прозореца и гледах как навън хората се смеят и говорят. Аз имах всичко – освен някой, с когото да го споделя.

Една вечер токът спря. Всички уреди замлъкнаха. Седях в тъмното и слушах тишината. За първи път от месеци усетих колко самотен съм всъщност. Опитах да запаля свещ, но не намерих кибрит. Спомних си как Мария винаги държеше резервни свещи в шкафа „за всеки случай“.

На следващия ден срещнах съседката – леля Пенка.

– Митко, защо не дойдеш да вечеряш при мен? Направила съм супа топчета.

Исках да откажа – гордостта ми не позволяваше да призная нуждата от компания. Но нещо в гласа ѝ ме разчувства.

– Благодаря, лельо Пено… Ще дойда.

Вечеряхме заедно. Тя разказваше истории от младостта си, а аз слушах и усещах как топлината на човешкото присъствие размразява леда в мен. На тръгване тя ми каза:

– Митко, машините са хубаво нещо, но човек без хора около себе си е като празна тенджера – може да блести отвън, но вътре е кух.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за Мария, за майка ми, за всички хора, които бях отблъснал в името на „ефективността“.

На сутринта взех телефона и написах съобщение:

„Мария, липсваш ми. Може ли да се видим?“

Тя отговори почти веднага: „И ти ми липсваш.“

Срещнахме се в малкото кафене до парка. Говорихме дълго – за грешките си, за самотата и за това колко е важно да имаш до себе си някого, който те разбира.

Сега вече знам: никоя пералня не може да изпере болката от самотата; никоя кафемашина не може да стопли сърцето така, както една прегръдка.

Понякога се питам: Колко още хора живеят между пералнята и микровълновата, мислейки си, че са щастливи? А ти… би ли заменил човека до себе си с машина?