Когато Любовта Изчезне: Историята на Мария, Елена и Лилия

– Не мога повече така, Петре! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Петър стоеше срещу мен на кухненската маса, с поглед забит в телефона си. Дори не вдигна глава.

– Какво пак има, Мария? – измърмори той, сякаш съм му досадила с поредната си прищявка.

В този момент осъзнах – любовта си беше отишла. Не внезапно, не с гръм и трясък, а тихо, като последния лист на дърво през ноември. Бяхме женени от дванадесет години. Имаме две деца – Виктор и Ани. Но отдавна вече не бяхме семейство, а просто съквартиранти, които делят сметки и задължения.

Първият знак беше тишината. Преди споделях всичко с Петър – от дребните радости до страховете си. Сега мълчах. Не защото нямаше какво да кажа, а защото знаех, че няма кой да ме чуе. Вечерите ни преминаваха в гледане на телевизия или скролване в социалните мрежи. Понякога се улавях, че говоря сама на себе си.

Втората промяна беше безразличието. Когато Петър закъсняваше от работа или забравяше рождения ми ден, вече не изпитвах болка или гняв. Просто ми беше все едно. Сякаш някой беше изтрил емоциите ми с гума. Дори когато разбрах, че си пише с някаква колежка – Лилия – не изпитах ревност. Само една празнина се разля в мен.

Третият знак беше желанието да избягам. Започнах да прекарвам повече време навън – разходки в парка с децата, срещи с приятелки като Елена и Лилия. Те също носеха своите истории на разбити сърца.

Елена беше омъжена за Георги – човек с тежък характер и още по-тежка ръка. Тя често идваше при мен със синини по ръцете и тъга в очите.

– Мислиш ли, че някога ще се промени? – питаше ме тя една вечер, докато седяхме на пейка пред блока.

– Не знам, Ели… Може би трябва да се променим ние – отвърнах аз.

Лилия пък беше женена за Иван – добър човек, но безкрайно скучен и без амбиции. Тя мечтаеше за приключения, за страст, за нещо повече от ежедневието между кухнята и детската градина.

– Понякога си представям как просто изчезвам – призна ми тя веднъж. – Оставям всичко и започвам отначало някъде другаде.

Тримата ни съпрузи бяха различни, но усещането беше едно и също – любовта си беше отишла. И ние трите се борехме със страха от самотата, с вината пред децата и с очакванията на обществото.

Майка ми често ми повтаряше: „Търпи, Марийке! Така е било винаги – жената трябва да държи семейството.“ Но аз вече не можех да търпя. Всяка вечер лягах до Петър и се чувствах по-самотна отколкото ако бях сама.

Една сутрин събрах смелост и му казах:

– Искам развод.

Той ме погледна така, сякаш съм му казала, че утре ще падне метеорит.

– Защо? Какво ти липсва? Имаме дом, деца… Всичко е наред!

– Не е наред! – извиках аз през сълзи. – Няма любов! Няма нищо между нас!

Той замълча дълго. После стана и излезе от стаята. Остави ме сама със страховете си.

Разводът не беше лесен. Родителите ми ме обвиняваха, че съсипвам живота на децата си. Съседките ме гледаха с подозрение и шушукаха зад гърба ми. Но аз знаех – ако остана, ще изгубя себе си напълно.

Елена също намери сили да напусне Георги след поредния скандал. Лилия още се колебае – страхува се от неизвестното.

Сега живея сама с децата в малък апартамент под наем в Люлин. Не е лесно – парите не стигат, умората е постоянна, а понякога нощем плача от страх и самота. Но поне мога да дишам свободно.

Понякога се чудя дали направих правилния избор. Дали любовта винаги трябва да боли? Дали жената е длъжна да търпи само защото така повелява традицията?

А вие как мислите? Колко дълго трябва да чакаме чудо там, където любовта вече е умряла?