Сълзи и надежда: Историята на една самотна майка от Люлин

– Мамо, пак ли няма да вечеряме? – гласчето на Деси трепери в тъмното, а аз стискам зъби, за да не избухна в плач. В хладилника има само половин буркан лютеница и няколко филии хляб. Вече трета вечер подреждам масата с усмивка, сякаш това е пиршество, а не отчаяна борба за оцеляване.

Преди година имах всичко – мъж, дом, сигурност. Или поне така си мислех. Когато Петър си тръгна, остави след себе си не само празно легло, но и купища дългове. „Ти си виновна!“, изкрещя свекърва ми на прага, докато изнасяше последната му чанта. „Жена трябва да държи мъжа си!“. Съседите ме гледаха с жал и клюкарски интерес – „Ето я онази от трети вход, дето мъжът ѝ я заряза…“.

Работех като касиерка в кварталния супермаркет в Люлин. Заплатата стигаше едва за наема и сметките. Вечер броях стотинките за хляб и мляко. Деси растеше бързо, обувките ѝ вече бяха малки, а аз не знаех откъде ще намеря пари за нови. Майка ми звънеше от Пловдив: „Върни се при нас, тук ще ти е по-лесно!“. Но аз не исках да се върна като провалена дъщеря.

Една сутрин, докато миех пода в магазина, чух как колежките ми шушукат: „Гледай я, уж умна жена, а виж до къде я докара…“. Срамът ме удари като шамар. В този момент реших – няма да позволя на никого да определя стойността ми.

Вечерта седнах пред стария лаптоп и започнах да търся идеи за малък бизнес. Спомних си как като дете помагах на баба ми да прави домашни сладка и лютеници. „Ами ако започна да ги продавам?“, прошепнах на глас. Деси ме погледна с големи очи: „Мамо, ще ми покажеш ли как се прави сладко от ягоди?“.

Първите буркани сварих в малката кухня на панелката ни. Мирисът на карамелизирани плодове изпълни дома ни с топлина и надежда. Сложих обява във Facebook групата „Мами от Люлин“ – „Домашно сладко по стара рецепта“. Поръчките не закъсняха. Първата клиентка беше една жена от блока срещу нашия. Когато ѝ занесох бурканчето, тя ме прегърна: „Това ми напомня за детството!“.

Скоро започнах да получавам все повече поръчки. Работех нощем, а денем разнасях бурканчета из целия квартал – с градския транспорт или пеша. Деси ми помагаше да лепим етикети: „С любов от мама и Деси“. Веднъж една жена ми написа: „Твоето сладко ме върна при майка ми… Благодаря ти!“.

С парите от първите продажби купих нови обувки на Деси и платих част от дълговете. Но трудностите не свършиха. Бившият ми мъж се появи изневиделица: „Ще взема детето! Ти не можеш да ѝ осигуриш нищо!“. Сърцето ми се сви от страх. Потърсих адвокат – една приятелка ме свърза с Мария, която също беше самотна майка и знаеше какво е да се бориш сама срещу системата.

Съдът отсъди Деси да остане при мен. Но битката ме изтощи до крайност. Имаше дни, в които се чудех дали ще издържа още малко. Веднъж Деси ме хвана да плача в банята: „Мамо, не се предавай! Аз вярвам в теб!“.

Тези думи ми дадоха сили да продължа. Разширих бизнеса – започнах да правя и домашни лютеници, туршии, дори козунаци по Великден. Създадох страница във Facebook – „Вкусът на мама от Люлин“. Жените от квартала започнаха да ме канят на събития, базари и дори на училищни празници.

Един ден получих покана да изнеса мотивационна лекция пред група жени в читалището: „Разкажи им как успя!“. Сърцето ми биеше лудо – аз ли? Аз, която до вчера броях стотинките за хляб? Застанах пред залата и разказах всичко – за болката, срама, страха… и за надеждата.

След лекцията към мен дойде една жена със сълзи в очите: „Ти ми даде кураж! И аз съм сама с две деца… Мога ли да ти помогна с нещо?“. Така създадохме малък екип от жени като мен – всяка със своята болка и мечти.

Днес вече имам малка работилница под наем в Люлин. Наех още две майки – Галя и Светла, които също бяха останали сами с децата си. Заедно правим сладка, лютеници и мечти.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на София. Деси вече е пораснала – учи усилено и мечтае да стане адвокат като Мария.

Понякога се питам: ако тогава бях послушала майка си и се бях върнала в Пловдив, дали щях да намеря тази сила в себе си? Или ако бях позволила на страха да ме пречупи?

А вие какво бихте направили на мое място? Колко струва една майчина сълза – и колко струва една майчина мечта?