Сбогом, но не забравяй боклука си! Христо намери косата ми на стола

– Какво е това?! – гласът на Христо прониза тишината в кухнята като нож. Стоеше до стола ми, държеше между пръстите си дълъг рус косъм и ме гледаше така, сякаш съм извършила най-голямото предателство.

– Косъм, Христо. Моят косъм. – опитах се да запазя спокойствие, макар че вътре в мен вече се надигаше вълна от отчаяние. Знаех какво ще последва. Последните месеци той беше като буреносен облак – всеки дребен повод можеше да го накара да избухне.

– Не ме лъжи! Ти си с кестенява коса! Това е рус косъм! – гласът му трепереше от гняв и нещо по-страшно – от страх. Страх, че може би не съм само негова. Страх, че може би ще остане сам.

Погледнах го уморено. Вече нямах сили да споря. Бяхме заедно осем години – осем години, в които се обичахме, карахме се, прощавахме си, но напоследък само се карахме. Откакто остана без работа, Христо се промени. Станал беше подозрителен, затворен, а понякога и жесток с думите си.

– Христо, моля те… Това е моят косъм. Знаеш, че боядисах част от косата си преди две седмици. – опитах се да го убедя, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Не ми пробутвай тия номера! – кресна той и удари с юмрук по масата. – Кой беше тук? Кой седя на този стол? Кажи!

В този момент вратата на кухнята се отвори и майка му, леля Мария, надникна вътре. Лицето ѝ беше напрегнато.

– Какво става тук? Пак ли се карате? – попита тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

– Намерих рус косъм на стола! – обърна се Христо към нея, сякаш търсеше съюзник.

– Ами може да е от мен – опита се да смекчи ситуацията леля Мария. – Вчера седях там, докато ти беше на работа.

– Не е твой! Ти имаш къса коса! – изсъска Христо.

Погледнах към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по улицата минаваха хора с чадъри. Искаше ми се да изляза навън и да изчезна сред тях. Да избягам от тази къща, от този живот, който вече не беше мой.

– Христо, не мога повече така – казах тихо. – Не мога да живея всеки ден под подозрение. Не мога да обяснявам всяка дреха, всеки косъм, всяка минута закъснение.

Той ме погледна така, сякаш го бях ударила. Очите му се напълниха със сълзи, които обаче не се стичаха по лицето му.

– Значи си имала друг… – прошепна той.

– Не! Просто ти не вярваш вече в мен. А аз не мога да живея без доверие.

Майка му въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останахме сами сред тишината и напрежението.

– Помниш ли как започнахме? – попитах го след малко. – Бяхме щастливи. Смяхме се заедно, мечтаехме за дом, за деца…

– Всичко се промени – каза той глухо.

– Да… Промени се. Но не защото аз съм имала друг. А защото ти спря да вярваш в мен. Спря да вярваш в нас.

Той седна на стола срещу мен и скри лицето си в ръцете.

– Не знам какво ми става… Всичко ме дразни… Чувствам се безполезен… Ти работиш, носиш пари вкъщи… Аз съм никой…

За първи път чух истината зад гнева му. Не беше ревност към друг мъж. Беше ревност към живота, който вече не можеше да контролира.

– Христо… Аз те обичам. Но не мога да бъда твоя жертва. Не мога да живея в страх какво ще намериш утре – дали ще е косъм, бележка или просто забравена чаша на масата…

Той не каза нищо. Само седеше там и плачеше без звук.

Станах бавно и започнах да събирам нещата си в една стара чанта. Всяко сгънато яке, всяка книга ме болеше като рана. Оставих ключовете на масата до него.

– Сбогом, Христо. Пази се.

Излязох навън под дъжда и усетих как студът ме пронизва до кости. Но поне вече можех да дишам.

Вървях по улицата и си мислех: Колко лесно може един косъм да разруши цял живот? Или всъщност той просто беше последната капка?

Кажете ми… Вие бихте ли останали в такава връзка? Или бихте имали сили да си тръгнете?