Сянката на миналото: Когато бащинството се превърна в бреме

— Не мога повече, Мария! — гласът на Александър трепереше, докато държеше в ръце разплаканата ни дъщеря Ива. — Не знам как се справяше с всичко това преди…

Стоях на прага на стария ни апартамент в Люлин, където някога живеехме заедно. Беше вторник вечер, а аз бях дошла да взема децата за уикенда. Въздухът беше натежал от напрежение, а в кухнята миришеше на изгорял качамак. Петър, по-големият ни син, седеше мълчаливо пред телевизора, вперил поглед в анимацията, сякаш се опитваше да избяга от реалността.

— Александре, не е лесно — отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. — Но ти настояваше за това. Съдията ти повярва. Всички ти повярвахме.

Той се отпусна тежко на стола и зарови лице в дланите си. За миг ми стана жал за него — този някога уверен мъж, който обещаваше да бъде най-добрият баща. Но после си спомних безсънните нощи, когато сама сменях памперси и тичах между работа и детска градина, докато той работеше до късно или излизаше с приятели.

След развода всички очакваха да се разпадна. Майка ми ме гледаше с тревога, съседките шушукаха зад гърба ми. Но аз се стегнах — намерих нова работа като счетоводителка в малка фирма в Младост и започнах да градя живота си наново. Александър обаче настоя да поеме грижата за децата — „Ще им дам всичко, което заслужават!“, казваше той пред съда. Адвокатът му го изрисува като примерен баща, готов на всичко за Петър и Ива.

Първите седмици след развода всичко изглеждаше наред. Александър ги водеше на детската площадка, готвеше им палачинки в неделя сутрин и пращаше снимки на усмихнатите им лица. Но после започнаха телефонните обаждания: „Мария, можеш ли да ги вземеш тази вечер? Имам спешна среща.“ Или: „Ива пак е болна, не знам какво да правя.“

Веднъж го чух да крещи по телефона: „Не съм създаден за това! Не мога да бъда и майка, и баща!“

Децата усещаха напрежението. Петър стана затворен, започна да се оплаква от болки в корема преди училище. Ива често плачеше нощем и търсеше мен. Сърцето ми се късаше, но съдът беше решил — Александър е основният родител.

Една вечер майка ми ме попита:
— Защо не поискаш отново попечителство?
— Защото не искам децата да минават през още една битка — отвърнах аз. — И защото вярвам, че Александър трябва да порасне.

Но той не порасна. Започна да закъснява за родителски срещи, забравяше да купи учебници, ядосваше се за дреболии. Веднъж Ива се прибра с разкъсана рокля и ми прошепна: „Тате каза, че няма време да я ушие.“

В квартала вече всички знаеха — Александър не се справя. Съседката леля Гинка веднъж ме спря на стълбите:
— Марийче, гледам ги децата… Много са тъжни напоследък.

Понякога се чудех дали не сбърках, че му позволих да ги вземе. Но знаех — ако поискам обратно попечителството, ще започне нова война. А децата вече бяха уморени от битки.

Една вечер Александър ме потърси по Вайбър:
— Мария… Мисля, че не мога повече. Липсва ми старият живот. Липсват ми приятелите… Свободата…
— А децата? — попитах аз.
— Обичам ги… Но не мога да бъда това, което им трябва.

Тогава разбрах — бащинството не е само снимки във Фейсбук и разходки в парка. То е безсънни нощи, болести, страхове и самота. То е жертва.

Седнах до Петър една вечер и го прегърнах:
— Как си, мамо?
Той ме погледна с големите си кафяви очи:
— Кога ще сме пак всички заедно?
Не знаех какво да му кажа.

Сега стоя пред огледалото и се чудя — колко още ще издържат децата? Колко още ще издържа аз? Колко семейства около нас живеят със същата болка?

Понякога си мисля: Дали щяхме да сме по-щастливи, ако бяхме останали заедно? Или просто щяхме да страдаме по-тихо?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да се борите за децата или бихте оставили баща им сам да открие границите на собствените си възможности?