Когато децата ти решат вместо теб: Историята на една майка и нейната къща

– Мамо, трябва да поговорим сериозно – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато стоеше до леглото ми в болницата. Беше февруари, навън валеше сняг, а аз усещах болката от счупения си таз повече от всякога. – Не можеш повече да живееш сама. Татко го няма вече трета година, а ти едва се движиш. Моля те, помисли да дойдеш при нас.

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в гласа ѝ имаше решителност. Знаех, че ме обича, но усещах и нещо друго – нетърпение, може би дори страх. Зет ми, Стефан, стоеше на вратата с ръце в джобовете и гледаше в пода.

– Ели, домът ми е всичко, което имам – прошепнах. – Там са спомените ми, снимките, градината…

– Мамо, не си сама вече – прекъсна ме тя. – Ще ти е по-добре при нас. Ще ти помогнем с всичко.

Съгласих се. В онзи момент нямах сили да споря. След две седмици ме изписаха и ме закараха в апартамента им в „Люлин“. Малката стая беше подредена за мен – ново легло, телевизор, дори любимата ми възглавница. Но нещо липсваше. Миризмата на моя дом, шумът на стария часовник в хола, гласовете на съседите през оградата…

Първите дни минаха в грижи и внимание. Елица ми носеше чай, Стефан ме водеше до банята. Внукът ми Даниел идваше след училище и ми разказваше за футбола. Но усещах напрежение. Чувах ги как вечер шепнат в кухнята.

Една сутрин, докато пиех кафе сама, чух как Стефан говори по телефона:

– Да, къщата е в „Овча купел“, двуетажна… Да, майка ѝ вече не може да живее там… Не, няма проблем с документите…

Сърцето ми заби лудо. Коя къща? МОЯТА къща?

Когато Елица се върна от работа, я погледнах право в очите:

– Какво става с дома ми?

Тя пребледня.

– Мамо… Стефан само проучва варианти. Знаеш ли колко струва поддръжката? Данъци, сметки… А ти тук си по-добре.

– Не сте ли ме питали дали искам да продавам? – гласът ми беше остър като нож.

– Мамо, не се ядосвай… Просто мислим за теб! – опита се да ме прегърне.

– Не мислите за мен! Мислите за себе си! – извиках през сълзи.

Стефан влезе в стаята:

– Мария, нека бъдем реалисти. Къщата е празна. Парите ще са от полза за всички ни. Можем да купим по-голям апартамент или да ти осигурим по-добри грижи.

– Не съм умряла още! – изкрещях. – Това е моят дом! Моите спомени! Никой няма право да решава вместо мен!

Последваха дни на мълчание. Елица се извиняваше непрекъснато:

– Мамо, прости ни… Просто се изплашихме за теб…

Но Стефан беше непреклонен:

– Време е да мислим практично. Не можем да държим празна къща заради сантименталност.

Започнах да се затварям в себе си. Чувствах се като товар – ненужна вещ, която пречи на младите да живеят спокойно. Всяка вечер гледах през прозореца към светлините на София и си спомнях как с баща им строихме нашия дом тухла по тухла.

Един ден взех решение. Помолих съседката си от „Овча купел“ – леля Пенка – да ме заведе до къщата. Когато прекрачих прага, мирисът на стара дървесина и мушкато ме удари като шамар. Всичко беше на мястото си – снимките на стената, шевната машина на мама, детските рисунки на Елица…

Седнах на стола в кухнята и заплаках като дете.

На следващия ден повиках нотариус и адвокат. Прехвърлих къщата на свое име само с право на ползване до края на живота си и забраних всякакви сделки без моето изрично съгласие.

Когато казах това на Елица и Стефан, реакциите бяха различни.

– Мамо, благодаря ти! – прошепна Елица през сълзи. – Прости ни…

Стефан само сви рамене:

– Ти си знаеш най-добре.

Сега живея пак сама в моята къща. Трудно е – кракът ме боли, понякога падна или забравя нещо на котлона. Но всяка сутрин излизам в градината и усещам живота около себе си.

Питам се: Кога децата ни започват да решават вместо нас? Имат ли право да продават нашите спомени заради удобството си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите подобно предателство?