Когато Мария си тръгна, разбрах, че трябва да се променя

– Не мога повече, Иване! – гласът на Мария трепереше, докато държеше якето си в ръце. – Всеки ден едно и също: сметки, караници, празни обещания… Не искам дъщеря ни да расте в тази безнадеждност!

Стоях до вратата, стиснал зъби, а думите ѝ се забиваха като нож в гърдите ми. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как всичко хубаво между нас се размива като мастило по мокра хартия.

– Мария, моля те… – опитах се да я спра, но тя вече беше на прага. – Не си тръгвай така. Ще намеря работа, ще направя нещо… Само ми дай още малко време.

– Време? – изсмя се горчиво тя. – Колко още? Пет години чакам да се случи чудо! А ти все си тук, все с тези празни думи. Не мога повече да гледам как детето ни расте в мизерия. Искам по-добър живот за нея!

Вратата се затвори с трясък. Останах сам с тишината и сянката на малката ни дъщеря Виктория, която надничаше уплашено от стаята си.

Така започна моят кошмар. Седмици наред не можех да спя. Работех на две места – в автосервиза на Пешо и вечер като охрана в склада на бай Данчо. Парите пак не стигаха. Всеки ден броях стотинките за хляб и мляко. Виктория ме питаше кога мама ще се върне, а аз не знаех какво да ѝ кажа.

Майка ми идваше понякога да ни помага. Готвеше, чистеше, но и тя беше уморена жена. – Иванчо, синко, не можеш така цял живот да се бориш сам – казваше ми тихо вечер, докато приготвяше супа за Виктория. – Говори с Мария. Намери начин да я върнеш.

Но как? Мария беше заминала при сестра си в София. Там имаше работа като продавачка в голям магазин. Пращаше пари за Виктория, но отказваше да говори с мен. Писах ѝ съобщения: „Моля те, върни се. Ще заминем някъде другаде, ще започнем отначало.“ Отговорът беше мълчание.

Една вечер седяхме с Пешо пред сервиза и пиехме евтина ракия.

– Братле, защо не опиташ в чужбина? – попита той. – Всички заминават. В Германия има работа за шофьори като теб. Ще изкараш пари, ще върнеш жената и детето си.

– Ами ако не успея? Ако ги изгубя завинаги?

– По-зле от това няма накъде – въздъхна Пешо.

Думите му ме преследваха цяла нощ. На сутринта взех решение: ще замина за Германия. Намерих обява за работа във фирма за доставки в Мюнхен. Събрах последните си пари и купих билет за автобуса.

Преди да тръгна, прегърнах Виктория силно.

– Тате ще замине за малко, мила моя. Ще работя много и ще ти купя нова кукла, обещавам!

Тя ме гледаше с големите си кафяви очи и попита:

– А мама ще се върне ли тогава?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах.

– Ще се върнем всички заедно, обещавам ти.

Пътят до Мюнхен беше дълъг и тежък. В автобуса имаше още десетки българи – всеки със своята болка и надежда. В Германия работех по 12 часа на ден, спях в малка стая с още трима мъже от Пловдив и Бургас. Парите пращах у дома – на майка ми и Виктория.

След три месеца събрах смелост да се обадя на Мария.

– Здравей…

– Какво искаш?

– Работя в Германия. Пращам пари вкъщи. Моля те… върни се при мен и Виктория. Да започнем отначало някъде другаде – може би в София или Пловдив… Само нека сме заедно.

От другата страна настъпи тишина.

– Не знам… – прошепна тя най-накрая. – Толкова съм уморена от всичко това…

– И аз съм уморен, Мария. Но не мога без вас двете. Моля те…

Минаха още седмици преди тя да се съгласи да поговорим на живо. Върнах се в България за няколко дни отпуска. Срещнахме се в малко кафене близо до Лъвов мост.

– Иван… страх ме е да ти повярвам пак – каза тя тихо.

– И мен ме е страх – признах си аз. – Но ако не опитаме още веднъж, ще съжаляваме цял живот.

Гледах я как стиска ръцете си над чашата кафе. Видях колко е отслабнала, колко е уморена… но очите ѝ все още бяха топли.

– Добре – прошепна тя най-накрая. – Ще опитаме пак. Но този път трябва да сме екип. Искам Виктория да има дом, спокойствие…

Прегърнах я силно и усетих как тежестта от гърдите ми започва бавно да се разтапя.

Днес живеем под наем в Пловдив. Работя като шофьор на камион, Мария намери работа като детегледачка. Не е лесно – често спорим за пари, за бъдещето… Но сме заедно. Виктория ходи на училище и всяка вечер ни разказва какво е научила.

Понякога се питам: ако Мария не беше си тръгнала онази вечер, щях ли някога да намеря сили да променя живота си? Колко семейства у нас живеят в страх от промяната и колко от тях намират сили да започнат отначало?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да рискувате всичко заради семейството си?