Те пируват, а ние ядем овесена каша. Къде е справедливостта?

„Те пируват, а ние ядем овесена каша. Къде е справедливостта?“ – тази мисъл се върти в главата ми, докато гледам как майка ми разбърква кашата в старата тенджера. Вечерта е тиха, само тиктакането на часовника и шумоленето на вятъра отвън ни напомнят, че животът тече, независимо дали имаш какво да сложиш на масата.

Вратата се отваря с трясък. Влизат чичо Стефан и леля Мария – нашите съседи и роднини, които живеят в голямата къща отсреща. Мирише на печено месо и скъпи парфюми. „Добър вечер!“, казва чичо Стефан с онази негова усмивка, която винаги ми се струва малко подигравателна. „Заповядайте да вечеряме заедно“, предлагам аз, макар да знам какъв ще е отговорът. „Не, благодарим, вече сме яли“, отговаря леля Мария и двамата се затварят в стаята си.

Майка ми въздъхва тежко. „Не се притеснявай, Иване, важното е да сме заедно“, казва тя и се опитва да се усмихне. Но аз виждам болката в очите ѝ – умората от безкрайните сметки, от работата на полето и грижата за мен и малката ми сестра Елица.

Преди години всичко беше различно. Баща ми работеше в завода в града, а майка ми гледаше градината и кокошките. Имахме всичко необходимо – не лукс, но достатъчно. После заводът затвори, баща ми замина за Германия да търси работа, а ние останахме сами. Пращаше пари първите месеци, после все по-рядко. Сега дори не знаем къде е.

Чичо Стефан обаче винаги е бил късметлия. Купи земя навремето, после я даде под аренда на един голям земеделец от Пловдив. Парите потекоха като река – нова кола, ремонтирана къща, телевизор с плосък екран. Децата им учат в София, а ние броим стотинките за хляб.

– Мамо, защо не сме като тях? – питам тихо.
– Защото животът не е справедлив, Иване – отвръща тя и ме погалва по косата.

На следващия ден в селото идва социалната работничка – госпожа Димитрова. Майка ми я посреща с чаша чай и онзи притеснен поглед, който има само когато говори с хора от властта.

– Госпожо Петрова, пак ли няма да ви одобрят помощта? – пита Димитрова.
– Казаха, че доходът ни бил над минимума… Заради земята на баща му…
– Ама тя не носи нищо! Стои пустееща!
– Така е…

Слушам ги от коридора и усещам как гневът ме изпълва. Как може да ни отказват помощ заради нещо, което дори не ползваме? А чичо Стефан получава субсидии за всяко декарче.

Вечерта пак сме само тримата на масата. Елица мълчи и си играе с лъжицата.
– Мамо, гладна съм…
– Утре ще направя картофена супа – обещава майка ми.

Чувам как чичо Стефан се смее силно през стената. Говорят за някакъв нов ресторант в Пловдив, където били яли агнешко с билки и френско вино. Майка ми стиска устни.

На следващия ден в училище съучениците ми се шегуват:
– Иване, пак ли си с тези стари маратонки?
– Да, ама са удобни – отвръщам уж нехайно.

Вътре обаче ме боли. Знам, че няма как майка ми да ми купи нови обувки. Знам и че Елица скоро ще израсне дрехите си и пак ще трябва да носи моите стари пуловери.

Една вечер майка ми плаче тихо в кухнята. Отивам при нея.
– Мамо?
– Всичко ще се оправи… Обещавам ти…

Но аз вече не вярвам в обещанията. Вярвам само в това, което виждам – празен хладилник и сметки на масата.

Една неделя чичо Стефан решава да направи курбан за здраве. Канят цялото село. Масите са отрупани – салати, меса, сладкиши. Всички се смеят и хвалят домакините.
– Ела да хапнеш още малко кебапче! – подвиква чичо Стефан.
– Благодаря – казвам аз и усещам как бузите ми пламват от срам.

Майка ми стои настрани и гледа как Елица си играе с другите деца. Леля Мария идва при нас:
– Защо не се радвате? Животът е хубав!
Майка ми само кимва мълчаливо.

На връщане вкъщи Елица пита:
– Мамо, защо нямаме толкова хубава къща?
Майка ми преглъща сълзите си:
– Защото някои хора имат повече късмет…

С времето свикнах с мисълта, че няма справедливост. Но понякога нощем си представям как баща ми се връща, носи подаръци и всички сме щастливи. После се будя и осъзнавам колко далечна е тази мечта.

Понякога си мисля: ако имахме повече пари, щяхме ли да сме по-щастливи? Щяхме ли да сме по-добри хора? Или просто щяхме да забравим какво е да цениш малките неща?

А вие как мислите? Кое е по-важно – парите или семейството? И има ли изобщо справедливост в този свят?