Рожденият ден на свекърва ми: Тежестта на чуждите традиции

– Защо пак всичко трябва да е на моите рамене? – изкрещях вътрешно, докато белех картофите в кухнята. Мирисът на пържен лук се смесваше с напрежението във въздуха. Чувах как мъжът ми, Иван, се смее с баща си в хола, а децата тичаха из коридора. Свекърва ми, Мария, щеше да пристигне всеки момент за рождения си ден, а аз бях сама срещу планина от задачи.

– Мамо, кога ще има торта? – попита малката ми дъщеря, Лили, като надникна през вратата.

– Когато свърша всичко сама! – изпуснах по-рязко, отколкото исках. Лили се стресна и се върна при брат си. Сърцето ми се сви от вина, но нямаше време за съжаления.

Това беше поредният празник у нас. Винаги у нас. Иван казваше, че така било по-удобно – всички се чувствали добре в нашия дом. Но никой не питаше мен. Никой не виждаше умората в очите ми, нито болките в кръста ми след часове готвене и чистене.

Телефонът иззвъня. Беше свекърва ми.

– Здравей, Цвети! Надявам се всичко е готово? – гласът ѝ беше бодър, почти командващ.

– Да, Мария, почти съм готова – излъгах. – Остава само да украся масата.

– Чудесно! Ще дойдем след половин час. Донесох любимото си вино, а ти сигурно си направила онази мусака, която Иван обича?

– Разбира се – казах тихо и затворих.

Погледнах към огледалото в коридора – сенки под очите, косата вързана на небрежен кок, престилка с петна от сос. Това ли беше моят живот? Да бъда невидимият мотор на чуждите празници?

Иван влезе в кухнята с усмивка.

– Цвети, майка ми ще се зарадва много! Ти си най-добрата домакиня!

– А ти кога ще помогнеш? – попитах го с глас, който трепереше от умора и гняв.

Той се засмя леко.

– Айде де, знаеш, че ти се справяш най-добре! Аз ще объркам всичко.

– Не е честно! – избухнах. – Винаги съм сама с всичко! Никой не ме пита дали искам!

Иван замълча за миг.

– Цвети, това са семейни традиции…

– Традиции? Или навик да се възползвате от мен?

Той излезе без дума. Сълзите ми потекоха безшумно. Сложих последните чинии на масата и избърсах лицето си. Не исках да ме видят разстроена.

След половин час звънецът иззвъня. Мария влезе с широка усмивка и букет цветя.

– Ох, Цвети, колко хубаво си украсила! Всичко блести! – каза тя високо, сякаш говореше на публика.

– Благодаря – отвърнах сухо.

Гостите се настаниха около масата. Смях, наздравици, приказки за стари времена. Аз тичах между кухнята и трапезарията като сервитьорка. Никой не предложи помощ. Дори Лили и брат ѝ вече се бяха научили да стоят настрана от „мамините нерви“ по празници.

Когато донесох тортата със свещите, Мария стана и ме прегърна пред всички.

– Цвети е нашето злато! Без нея нищо нямаше да е същото!

Всички ръкопляскаха. Аз се усмихвах механично. Вътре в мен обаче нещо се пречупи.

След вечерята останах сама да мия чиниите. Иван дойде при мен.

– Цвети…

– Не мога повече така – прошепнах. – Не съм домакински робот. Имам нужда от помощ… от уважение… от почивка понякога!

Той ме погледна объркано.

– Но ти винаги си била силната…

– Силата не значи да търпиш всичко мълчаливо! Искам промяна!

На следващия ден отказах да организирам следващия празник. Мария беше обидена, Иван – разколебан, но аз за първи път почувствах облекчение.

Сега стоя пред прозореца и гледам как децата играят навън. Питам се: Колко още жени живеят така – затрупани от чужди очаквания и премълчани болки? Кога ще започнем да казваме „стига“ и да изискваме своето място в семейството?