Къщата на мечтите ни се превърна в кошмар – когато съседите ти разрушат всичко

– Не мога повече, Петре! – изкрещях, докато чинията се разби в мивката. Гласът ми отекна в малката кухня, а съпругът ми само въздъхна тежко, без да ме погледне. Навън, през прозореца, отново се чуваше гърмежът на силната музика от къщата на семейство Иванови. Беше вторник вечер, а сякаш цялата махала празнуваше.

Преди две години с Петър купихме тази къща в покрайнините на София – малка, но с голям двор и гледка към Витоша. Мечтаехме за спокойствие, за градина с рози и за вечери на верандата с чаша вино. Първите месеци бяха като приказка – докато не се нанесоха Иванови.

Още първата им вечер беше като сцена от евтин филм – коли спряха по тротоара, музика гръмна до късно през нощта, а на сутринта дворът ни беше осеян с фасове и пластмасови чаши. Опитах се да бъда учтива – занесох им домашна баница и се представих. Мария Иванова ме изгледа от глава до пети и само промърмори: „Ами, ние така си живеем.“

Оттогава започнаха проблемите. Всяка вечер – шум, караници, псувни. Децата им хвърляха камъни по нашата ограда, кучето им ровеше в градината ми. Петър настояваше да не се караме – „Ще свикнат, ще се оправят“, казваше той. Но аз усещах как напрежението расте.

Една вечер, докато поливах цветята, чух как Мария крещи на децата си:
– Ако още веднъж ритнете топката в техния двор, ще ви заключа вътре!

Топката вече беше строшила два прозореца на лятната ни кухня. Отидох при нея:
– Мария, моля те, кажи им да внимават. Не искам да се караме.
– Ами купете си по-здрава ограда! – изсъска тя и затръшна вратата пред лицето ми.

Следващата седмица Петър намери колата ни надраскана с пирон. Полицията дойде, записаха протокол и си тръгнаха с думите: „Съседски работи, госпожо.“

Започнах да се будя нощем от страх – дали пак ще хвърлят нещо през прозореца? Дали няма да запалят нещо в двора? Петър ставаше все по-мълчалив, а между нас се появи студенина. Веднъж го чух да говори по телефона с майка си:
– Не знам колко още ще издържи Мария…

Една сутрин намерих градинските ми рози изтръгнати от корен. Седнах на земята и заплаках като дете. Съседката от другата страна, баба Станка, дойде при мен:
– Мило момиче, не си заслужаваш сълзите заради такива хора. Но тук е така – никой не смее да им каже нищо.

Реших да не мълча повече. Отидох в общината, писах жалби, събирах подписи от другите съседи. Но Иванови имаха връзки – братът на Мария работеше в районното управление. Всеки път, когато идваше полицията, те се смееха:
– Пак ли ще ни глобявате? Айде бе!

Една вечер Петър не издържа. След поредния скандал и хвърлена бутилка през оградата той излезе навън и започна да крещи:
– Стига вече! Това е нашият дом! Имате ли поне малко уважение?

Мария излезе на улицата:
– Ако не ви харесва – продавайте и се махайте! Тук е нашият квартал!

Събрахме се със съседите – всички бяха уплашени, но никой не искаше да се конфронтира. Само баба Станка прошепна:
– Ако всички мълчим, те ще ни стъпчат.

Минаха месеци. Домът ни вече не беше уютен – беше крепост под обсада. Вечерите прекарвахме в тишина, слушайки как Иванови празнуват поредния рожден ден или просто вторник вечер. Полицията стана редовен гост – понякога идваха по три пъти седмично.

Започнах да мечтая да избягам – да продадем всичко и да започнем отначало някъде другаде. Но Петър отказваше:
– Това е нашият дом! Защо ние трябва да бягаме?

Една нощ чух шум в двора. Излязох с фенерче и видях децата на Иванови да рисуват с боя по стената ни: „Махайте се!“

Седнах на верандата и заплаках безсилно. На сутринта Петър ме прегърна:
– Ще се справим… някак.

Но аз вече не вярвах.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Не знам има ли изход от този кошмар или просто трябва да приемем, че в България добрите хора винаги са тези, които страдат най-много.

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Трябва ли да се борим до край или просто да си тръгнем?