„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — Историята на една снаха и нейната свекърва

„Няма да те пусна в апартамента си, защото никога няма да се отърва от теб!“ — думите на Лиляна още кънтят в ушите ми. Стоях насред малката кухня, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин. Съпругът ми, Петър, седеше до мен, безмълвен, с поглед забит в пода.

— Мамо, не е честно! — опита се да възрази той. — Апартаментът стои празен вече трета година. Ние се мъчим тук с две деца в една стая!

Лиляна го прекъсна с рязко движение на ръката:

— Не искам да слушам! Това е моят апартамент и ще решавам кога и кой ще живее там. Ако ви пусна веднъж, после никога няма да мога да ви изгоня!

В този момент усетих как гневът и отчаянието се смесват в мен. Не беше само заради жилището — беше заради усещането, че никога няма да бъда приета напълно в това семейство. Че винаги ще съм чужда, натрапница, която трябва да се бори за всяко кътче пространство и уважение.

Петър ме хвана за ръката под масата. Усетих треперенето му. Знаех, че е между чука и наковалнята — разкъсван между майка си и мен. Но този път не можех да замълча.

— Лиляна, не искаме нищо даром — казах тихо, но твърдо. — Ще плащаме наем, ще поемем всички разходи. Просто ни дайте шанс да започнем самостоятелно.

Тя ме изгледа с онзи студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка.

— Не ми трябват парите ви. Не вярвам на такива обещания. Днес сте тук, утре ще доведете и родата си. После ще кажете, че имате право да останете завинаги. Знам аз как стават тези работи!

В този момент децата ни — малката Ани и по-големият Мартин — се появиха в коридора. Чуха повишените гласове и се спогледаха уплашено. Сърцето ми се сви. Не исках те да растат в тази атмосфера на напрежение и недоверие.

След този разговор всичко се промени. Вкъщи стана още по-напрегнато. Петър започна да работи допълнително, а аз поех повече смени в аптеката. Вечерите ни минаваха в мълчание или тихи спорове за бъдещето ни.

Една вечер, докато прибирах играчките на децата, Ани ме попита:

— Мамо, защо баба не ни обича?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я силно и само казах:

— Обича ни, мила, просто понякога възрастните се страхуват да споделят това, което имат.

Но истината беше друга — Лиляна не можеше да приеме, че синът ѝ вече има свое семейство и че трябва да го пусне да поеме по свой път.

Минаха месеци. Един ден Петър дойде у дома пребледнял.

— Говорих с мама пак — каза той. — Не отстъпва. Дори намекна, че ако настояваме още, ще ни изгони от тук.

Тогава взех решение. Започнахме да търсим квартира — нещо малко, далеч от удобствата на квартала, но наше си място. Намерихме двустаен апартамент в Надежда — стар, с мухлясали стени и скърцащ паркет, но беше нашият шанс за ново начало.

Преместихме се с помощта на няколко приятели. Децата бяха развълнувани от новото място, а аз за първи път от години усетих лекота в гърдите си.

Петър беше мълчалив първите седмици. Виждах болката му — раздвоен между лоялността към майка си и желанието да бъде добър съпруг и баща.

Една вечер седнахме на пода в новия хол с чаша евтино вино.

— Съжалявам, Мария — прошепна той. — Не знам дали постъпих правилно.

— Постъпихме като семейство — отвърнах аз. — За първи път сме сами срещу света.

Минаха години. Децата пораснаха, а отношенията ни с Лиляна останаха хладни. Тя никога не ни посети в новия апартамент. Понякога изпращаше подаръци за рождените дни на Ани и Мартин, но винаги с бележка: „От баба Лиляна“ — без покана за среща или топла дума.

Сега често се питам: колко семейства като нашето са разкъсани между поколенията? Колко майки не могат да пуснат децата си по своя път? И струва ли си цената на едно празно жилище разрухата на едно семейство?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите за своето място под слънцето?