Не всеки живее в уют: Историята на Зоя

– Мамо, не знам как ще се справим – гласът на Даниел трепереше по телефона. Беше късен ноемврийски следобед, а аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. – Мария пак е бременна…

Сърцето ми се сви. Вече имаха две малки деца – Петя и Виктор, а сега трето? Знаех, че ипотеката на новия им апартамент в Люлин ги притискаше. Даниел работеше като техник в една фирма за асансьори, а Мария беше учителка, но сега беше в майчинство.

– Ще се справите, сине – опитах се да прозвуча уверено. – Ще помагам с каквото мога.

– Не искам да ти тежим… – прошепна той.

– Ти си ми дете. Нали затова са майките?

Но истината беше, че и аз не плувах в пари. Пенсията ми стигаше едва-едва. След смъртта на мъжа ми, живеех сама в двустаен панелен апартамент в Надежда. Понякога работех като чистачка в близкия блок, за да си докарам някой лев отгоре.

Вечерта не можах да заспя. Мислех за Даниел, за Мария, за децата. Спомних си как преди години майка ми помагаше на мен, когато останах без работа. Сега беше мой ред.

На следващата сутрин занесох на Мария бурканчета с лютеница и компот. Тя ме посрещна с уморена усмивка.

– Благодаря ти, Зоя – каза тихо. – Не знам какво щяхме да правим без теб.

В кухнята Петя рисуваше с пастели, а Виктор се опитваше да сглоби някакъв пъзел. Мария седна до мен и въздъхна:

– Даниел е изнервен. Работи до късно, а парите все не стигат. Аз… понякога се чувствам виновна, че пак съм бременна.

Погалих я по ръката.

– Не си виновна. Децата са благословия.

Но вътре в мен се борех със собствените си страхове. Как ще им помагам? Колко още ще издържа?

Скоро започнах да давам част от пенсията си на Даниел – по 100 лева всеки месец. Купувах памперси и мляко за бебето. Но това не остана незабелязано от сестра му – Ива.

Една вечер тя ми се обади:

– Мамо, пак ли даваш всичко на Даниел? А аз? А моите деца? Защо винаги той е по-важен?

– Ива, не е така…

– Винаги е така! – прекъсна ме тя и затвори.

Сълзи напълниха очите ми. Не исках да разделям децата си, но как да не помогна на Даниел? Той беше на ръба.

Скоро напрежението избухна. На един семеен обяд Ива избухна:

– Мамо, ако пак чуя, че си дала пари на Даниел, повече няма да стъпя тук!

Мария пребледня.

– Не сме искали да разделяме семейството…

Даниел удари по масата:

– Ако не ти харесва, Ива, не идвай!

Аз се разплаках.

– Спрете! Всички! Не мога повече…

Тишина. Всички ме гледаха.

– Аз съм майка ви – казах през сълзи. – Обичам ви еднакво. Но Даниел има нужда от помощ сега. Ако някой ден и ти имаш нужда, Ива, ще дам всичко за теб.

Ива стана и излезе без дума.

След този ден нещата се промениха. Ива рядко ми се обаждаше. Даниел и Мария се затвориха в себе си от вина. Аз се чувствах като провалена майка.

Минаха месеци. Родиха им се трето дете – момиченце, нарекоха я Лилия. Отидох да ги видя в болницата. Даниел ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо…

Погледнах малката Лилия и си помислих: струваше ли си всичко това? Разделих ли семейството си в опита си да помогна?

Сега седя сама вкъщи и гледам снимките на внуците си. Понякога Ива ми пише кратко съобщение: „Добре ли си?“ Но вече нищо не е същото.

Питам се: Кога помощта става пречка? Кога любовта към едното дете ранява другото? Какво бихте направили вие на мое място?