Заплатата ми не е любов: Историята на една жена между страха и свободата

– Къде са парите от заплатата ти, Мария? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях пред него с плика в ръка, а сърцето ми туптеше лудо. Всяка първа сряда от месеца сцената се повтаряше – аз броя парите, той ги прибира. Понякога се шегувахме, че така е по-лесно да се управлява семейният бюджет. Но отдавна вече не ми беше смешно.

Петър беше строг човек, но не лош. Или поне така си повтарях. Когато се оженихме, вярвах, че споделянето на всичко – дори и на парите – е израз на любов и доверие. „Така правят всички семейства“, казваше майка ми. „Мъжът трябва да държи парите, жената да се грижи за дома.“ Аз исках да бъда добра съпруга, да не разочаровам никого.

С годините обаче нещо в мен започна да се пречупва. Всяка сутрин ставах в шест, приготвях закуска за децата – Ива и Даниел – и за Петър. Отиваха на училище и работа, а аз хващах автобуса към шивашкия цех в края на града. Работех по десет часа на ден, ръцете ми бяха винаги набодени от игли, но когато получавах заплатата си, я предавах безропотно на Петър. Той решаваше какво ще се купи, кога ще се плати тока, дали ще има нови обувки за децата или ще се отложи за другия месец.

– Мария, защо пак си купила кафе? Имаме вкъщи! – веднъж ме попита ядосано, когато видя касовата бележка в чантата ми.
– Свърши старото… – прошепнах.
– Не харчи без да питаш! Пари не растат по дърветата!

Тогава за първи път усетих какво е да си наблюдаван. Започнах да крия дребни монети в стара кутия за бисквити под леглото на Ива. Не беше много – няколко лева за автобус или за шоколадче за децата. Винаги се страхувах да не ме хване.

С времето Петър стана още по-подозрителен. Проверяваше чантата ми, звънеше ми по време на работа: „Къде си? С кого говориш?“ Започнах да се чувствам като затворник в собствения си дом. Дори когато вечеряхме заедно, усещах погледа му върху мен – строг, изпитателен.

Една вечер Ива ме попита:
– Мамо, защо винаги питаш тате дали може да купим нещо?
– Защото така е редно… – отвърнах несигурно.
– А ти нямаш ли свои пари?

В този момент осъзнах колко дълбоко съм затънала. Не само че нямах свои пари – нямах и свое мнение. Всичко беше „ние“, но всъщност беше „той“.

Започнах да говоря с колежките в цеха. Една от тях, Силвия, ми каза:
– Мария, това не е нормално. И аз давам част от заплатата вкъщи, но имам свои пари. Ти работиш като вол! Защо позволяваш?
– Така сме свикнали… – опитах се да се оправдая.
– Свикнали сме да мълчим и да търпим! Но това не е живот!

Думите ѝ ме разтърсиха. Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото до Петър и мислех: кога загубих себе си? Кога любовта стана страх?

На следващия ден взех смелост и скрих част от заплатата си. Не много – само 50 лева. Сърцето ми биеше лудо, когато ги прибирах в джоба си. Когато Петър преброи парите, не забеляза нищо. Почувствах се виновна и свободна едновременно.

Седмица по-късно Ива поиска нови маратонки за училище. Петър каза:
– Ще изчакаме до другия месец.
Тогава извадих скритите пари и ги дадох на Ива.
– Ето ти за маратонки.
Тя ме погледна с изненада:
– Мамо, откъде имаш?
– Намерих начин – усмихнах се.

Тази малка победа ми даде кураж. Започнах да отделям по малко всеки месец. Купувах си червило, шоколад или книга – неща само за мен. За първи път от години усещах вкус на свобода.

Но Петър започна да подозира.
– Мария, защо парите не стигат? Да не криеш нещо от мен?
– Не крия нищо… Просто всичко поскъпна.
Той ме гледаше дълго и мълчаливо. В очите му виждах недоверие и гняв.

Една вечер избухна скандал.
– Ти вече не си същата! Крием ли си нещо? Кой ти пълни главата с глупости?
– Никой! Просто искам малко свобода! Не съм престъпник!
– Аз работя за това семейство! Всичко правя за вас!
– И аз работя! Но нямам право дори на 5 лева за себе си!

Децата слушаха от стаята си. Чух как Ива плаче тихо.

След този скандал няколко дни не си говорихме. Аз ходех като сянка из къщата. Мислех си: струва ли си всичко това? Да живея в страх? Да давам всичко от себе си и да получавам само подозрение?

Една сутрин Силвия ме хвана за ръката пред цеха:
– Мария, ако искаш помощ – кажи! Не си сама!
Погледнах я през сълзи и кимнах. За първи път почувствах надежда.

Сега пиша тази история с треперещи ръце. Не знам какво ще стане утре. Може би ще намеря сили да поискам промяна или ще остана в този омагьосан кръг още години.

Но знам едно: заплатата ми не е любов. Любовта е доверие, уважение и свобода.

А вие какво бихте направили на мое място? Колко струва свободата ви?