Денят, в който времето спря: Между дъщеря ми и свекърва ми

– Как не те е срам, Мария! – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза утринната тишина като нож. Бях в кухнята, а дъщеря ми Мария стоеше пред нея с наведена глава, стискайки учебника си по математика. В този момент времето сякаш спря. Сърцето ми заби лудо, а ръцете ми трепереха над чашата с кафе.

– Казах ти да не оставяш обувките си в коридора! – продължи Стоянка, гласът ѝ ставаше все по-остър. – На колко години си вече? Или чакаш някой друг да ти чисти след теб?

Мария не каза нищо. Видях как устните ѝ се свиха, а очите ѝ се напълниха със сълзи. Знаех, че е чувствителна, че трудно понася критика, особено от баба си. Стоянка винаги беше строга – вярваше, че така възпитава характер. Но аз виждах как това чупи крилата на дъщеря ми.

– Мамо, стига – опитах се да се намеся тихо, но тя ме прекъсна с рязко махване на ръка.

– Не се меси, Елена! Ако ти беше по-строга с нея, нямаше да е такава лигла! – думите ѝ ме удариха право в сърцето. Винаги ме е упреквала, че съм прекалено мека, че не умея да възпитавам. А аз просто исках Мария да расте обичана.

В този момент Мария избяга в стаята си и трясна вратата. Стоянка въздъхна тежко и седна на стола.

– Виждаш ли? Това е резултатът от твоето възпитание.

Седнах срещу нея, усещайки как гневът и безсилието се борят в мен. Исках да ѝ кажа толкова много неща – за това как Мария се старае, как помага вкъщи, как е отличничка в училище. Но знаех, че думите ми ще се разбият в стената на нейната строгост.

– Мамо, моля те… – започнах отново, но тя ме прекъсна:

– Не ме учи как се гледат деца! Аз съм отгледала двама сина и една дъщеря! Ти още имаш много хляб да изядеш!

В този момент чух тихо хлипане от стаята на Мария. Станах и отидох при нея. Седнах до леглото ѝ и я прегърнах.

– Мамо… – прошепна тя през сълзи. – Защо баба винаги ме мрази?

Сърцето ми се сви. Как да ѝ обясня, че това не е омраза, а страх – страхът на една жена от друго време, че новото поколение ще забрави старите ценности? Как да ѝ кажа, че баба ѝ я обича по свой начин?

– Не те мрази, Мария. Просто… понякога хората показват любовта си по странен начин.

– Не искам да живея тук повече! – извика тя и зарови лице във възглавницата.

В този момент осъзнах: трябваше да избера. Да защитя дъщеря си и да рискувам още по-голям разрив със свекърва ми… или да замълча и да оставя Мария сама срещу бурята.

Върнах се в кухнята. Стоянка мълчеше и гледаше през прозореца.

– Мамо… – започнах внимателно. – Моля те, опитай се да бъдеш по-мека с Мария. Тя е още дете.

Тя ме погледна с ледени очи.

– Ако я оставиш така, ще стане егоистка. Светът няма да я жали.

– Но ние сме ѝ семейство! Ако не я подкрепим ние… кой?

Стоянка стана рязко.

– Когато ти станеш баба, тогава ще разбираш! Сега ме остави!

Излезе от кухнята и тресна вратата на стаята си. Останах сама сред тишината и миризмата на изстинало кафе. Сълзите ми потекоха безшумно.

Вечерта мъжът ми Георги се прибра уморен от работа. Разказах му всичко. Той въздъхна тежко:

– Знаеш майка ми… Не можем да я променим. Но Мария е нашата дъщеря. Трябва да я защитим.

Тази нощ почти не спах. Чувах как Мария се върти неспокойно в леглото си. На сутринта реших: ще говоря със Стоянка открито.

Седнахме трите на масата за закуска. Стоянка мълчеше намръщено, Мария гледаше в чинията си.

– Мамо – казах твърдо, – ако още веднъж повишиш тон на Мария или я унижиш пред мен, ще трябва да си потърсиш друго място за живеене.

Стоянка пребледня.

– Как смееш! Аз съм ти майка!

– А аз съм майка на Мария – отвърнах спокойно. – И няма да позволя никой да я наранява, дори ти.

Настъпи тягостна тишина. Стоянка стана и излезе без дума. Мария ме погледна с огромни очи:

– Мамо… благодаря ти.

Прегърнах я силно. Знаех, че може би съм сложила край на мира в семейството ни… но спасих дъщеря си от още една рана.

Днес, години по-късно, все още се чудя: направих ли правилния избор? Трябва ли винаги да избираме между мира и истината? Какво бихте направили вие?