Самота след аплодисментите: Тихата стая на една майка, която чака обаждане

– Защо не звъниш? – прошепнах в тъмното, докато гледах екрана на телефона си. Беше почти полунощ, а в апартамента ми на улица „Пиротска“ цареше такава тишина, че чувах как старият стенен часовник отброява секундите. Всяка секунда – като удар в гърдите. Казвам се Мария, на шейсет и две години съм, и цял живот съм живяла за семейството си. Но сега… сега съм сама.

Преди години домът ни беше пълен с глъчка. Дъщеря ми Елена тичаше из стаите с разпуснати плитки, а синът ми Георги се караше с нея заради последното парче баница. Мъжът ми Иван се прибираше уморен от работа, но винаги намираше сили да ме прегърне и да каже: „Марийче, ти си сърцето на този дом.“ Тогава вярвах, че любовта и грижата могат да задържат всички заедно. Но времето показа друго.

Всичко започна да се разпада след смъртта на Иван. Беше внезапно – инфаркт посред нощ. Седях до леглото му, държах ръката му и се молех да отвори очи. Но той не го направи. След погребението децата ми сякаш се отдалечиха от мен. Елена замина за Пловдив да учи медицина, Георги започна работа в чужбина – първо в Германия, после в Испания. Останах сама в апартамента, който някога беше пълен с живот.

Първите години след това се опитвах да запълня празнотата – готвех любимите им ястия, подреждах стаите им така, сякаш всеки момент ще се върнат. Понякога дори оставях лампата в коридора да свети цяла нощ – за всеки случай. Но телефонът звънеше все по-рядко. Празниците минаваха без тях. На Коледа изпращах съобщения: „Честита Коледа, мамо ви обича.“ Понякога получавах кратък отговор: „И ние те обичаме, мамо.“ Но гласът им… гласът им ми липсваше най-много.

Една вечер през февруари, когато снегът затрупа София и улиците опустяха, Елена ми се обади. Гласът ѝ беше уморен и далечен.
– Мамо, добре ли си?
– Добре съм, Ели. Само… липсваш ми.
– Знам, мамо. Но работата е много… Не знам кога ще мога да дойда.
– Разбирам – излъгах. Не разбирах. Как може една майка да разбере защо децата ѝ не искат да се върнат у дома?

След този разговор плаках цяла нощ. Спомних си как крещях на Елена преди години, когато тя поиска да замине за Пловдив: „Ти си егоистка! Мислиш само за себе си!“ Може би тогава я изгубих завинаги.

С Георги беше още по-трудно. Той рядко звънеше. Веднъж го попитах:
– Жоре, кога ще се прибереш?
– Мамо, тук имам работа, живот… Не знам дали ще се върна скоро.
– А аз? Аз къде съм в твоя живот?
– Мамо… – замълча и затвори.

Всяка вечер седях до прозореца и гледах светлините на града. Чувах как съседите отдолу се смеят, как децата им тичат по стълбите. Понякога си представях, че това са моите деца – че ей сега ще отворят вратата и ще извикат: „Мамо, вкъщи сме!“ Но това не се случваше.

С времето започнах да усещам как самотата ме задушава. Сутрин ставах трудно, болките в ставите ме караха да се движа бавно из апартамента. Понякога забравях дали съм изключила котлона или къде съм оставила очилата си. Един ден паднах в банята и лежах на студения под повече от час, докато намеря сили да стана. Тогава осъзнах колко съм сама.

Опитах да потърся помощ – записах се на пенсионерски клуб в квартала. Там срещнах други жени като мен – самотни майки, които чакат обаждане от децата си. Разказвахме си истории за миналото, за това как сме жертвали всичко за семейството си. Една от жените – леля Станка – каза:
– Марийче, децата ни не са виновни. Светът е друг сега. Трябва да ги пуснем.
Но аз не можех. Не можех да приема, че всичко е било напразно.

Преди месец получих писмо от Георги. Вътре имаше снимка на внучката ми – малката Марияна. Никога не я бях виждала на живо. На гърба пишеше: „Мамо, тя прилича на теб.“ Плаках дълго над тази снимка. И тогава реших – ще напиша писмо до децата си.

„Скъпи мои,
Знам, че животът ви е различен и далечен от мен. Знам, че може би съм ви наранила с думите си и с очакванията си. Но аз ви обичам повече от всичко на този свят. Простете ми за грешките ми. Ако някога решите да се върнете у дома – знайте, че винаги ще ви чакам.
Обичам ви,
Мама“

Изпратих писмото и почувствах лекота – сякаш тежестта от гърдите ми се махна за миг. Оттогава всеки ден чакам някой да позвъни на вратата или телефонът да иззвъни с познатия глас: „Мамо?“

Сега седя в тихата стая и слушам как часовникът отброява секундите до следващия ден. Питам се: Къде сбърках? Дали любовта ми беше прекалено силна или просто неразбрана? Ще намерят ли някога децата ми пътя обратно към мен?

А вие… бихте ли простили? Или бихте чакали като мен?