Тежестта, която никога не избрах: Борба за майчинство и свобода
– Пак ли ще стоиш цял ден вкъщи? – гласът на майка ми проряза тишината в кухнята като нож. Беше студена ноемврийска сутрин, а аз стоях до прозореца, с чаша изстинало кафе в ръка, и гледах как мъглата се стеле над панелните блокове на Люлин. Дъщеря ми Мария още спеше в малката стая, сгушена в старото одеяло, което някога беше мое.
– Какво да правя, мамо? – прошепнах, макар да знаех, че няма смисъл. – Търся работа всеки ден…
– Търсиш, ама не намираш! – прекъсна ме тя. – Само тежест си ми на главата. Ако не беше Мария, щях да те изгоня още миналата година.
Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Стиснах чашата толкова силно, че се уплаших да не я счупя. Вече не знаех коя съм – майка, дъщеря или просто някаква сянка в собствения си живот.
Преди две години всичко беше различно. Имах работа в една книжарница на булевард „Витоша“, мечтаех за малък апартамент и вярвах, че любовта може да победи всичко. После бащата на Мария изчезна – просто една сутрин не се върна. Остави ни с празен хладилник и още по-празно бъдеще. Майка ми прие всичко като лично предателство. „Казах ти аз за него!“, повтаряше тя всеки път, когато се прибирах със сълзи на очи.
Сега живеехме трите в двустаен апартамент, където всяка дума отекваше като ехо. Майка ми работеше като санитарка в болницата и често се прибираше изтощена и раздразнена. Аз бях безработна вече осем месеца. Всяка сутрин изпращах CV-та, ходех по интервюта, но навсякъде ме гледаха подозрително – самотна майка, без връзки, без „подходящ опит“.
– Мамо, гладна съм! – гласчето на Мария ме върна в реалността.
– Идвам, слънце мое – усмихнах ѝ се през сълзи и ѝ направих филия с мармалад.
– Защо баба пак ти се кара? – попита тя невинно.
– Защото е уморена… и аз съм уморена. Но ще се оправим, обещавам ти.
Вечерта, когато Мария заспа, седнах до майка ми на дивана. Телевизорът бучеше с поредния турски сериал.
– Мамо… – започнах плахо. – Мисля да приема една работа като чистачка в мола.
Тя ме изгледа с презрение:
– До там ли стигна? С диплома за филология ще миеш подове?
– Не мога повече така… Мария има нужда от мен, а ти имаш нужда от спокойствие.
– Аз имам нужда да видя, че си човек! Че можеш да се оправиш сама!
– Опитвам… – прошепнах и усетих как гърлото ми се свива.
На следващия ден започнах работа. Работното време беше от шест сутринта до обяд. Връщах се вкъщи с болки в кръста и ръце, напукани от препаратите. Но поне можех да купя шоколад за Мария и да платя част от сметките.
Седмица след това майка ми получи инсулт. Всичко се преобърна за миг – болница, лекари, страх… Останах сама с Мария и с тежестта на отговорността. Вечерите плачех тихо в банята, за да не ме чуе дъщеря ми.
Една вечер Мария дойде при мен:
– Мамо, защо си тъжна?
– Не съм тъжна, просто съм уморена.
– Аз ще ти помогна! Ще бъда добра и няма да плача за играчки.
Прегърнах я силно и разбрах – тя е единствената причина да продължавам напред.
Майка ми се възстановяваше бавно. Започна да ме гледа с други очи – понякога с вина, понякога със страх. Една вечер ми каза:
– Извинявай… Не знаех колко е трудно.
Не ѝ отговорих. Просто седяхме мълчаливо и гледахме как Мария рисува слънца по стената.
Днес все още чистя в мола. Понякога срещам бивши съученици – някои ме поздравяват неловко, други ме подминават като невидима. Но вече не ме боли толкова. Научих се да не очаквам разбиране от хората. Научих се да бъда силна заради Мария.
Понякога си мисля: ако можех да избера живота си отново, щях ли да направя нещо различно? Или тежестта на майчинството винаги щеше да бъде моята съдба?
Кажете ми… Кога една жена престава да бъде тежест и започва да бъде герой в собствената си история?