Когато помощта боли: Историята на моето жертване и разочарование
– Пак ли ще ми натякваш, че всичко правиш за мен? – гласът на сестра ми, Мария, проряза тишината в малката ни кухня в Пловдив. Чиниите трепереха в ръцете ми, а сърцето ми се свиваше от болка. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците, сякаш и той искаше да се намеси в нашия спор.
– Не ти натяквам, Мария. Просто… понякога ми се иска да чуя едно „благодаря“ – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежка мъгла.
Тя изсумтя и излезе от стаята, тръшкайки вратата. Останах сама с мислите си и с онова познато чувство на празнота. Откакто баща ни почина преди пет години, аз поех всичко – грижите за дома, работата на две места, за да може Мария да учи в София. Майка ни беше сломена от мъка и рядко излизаше от стаята си. Аз бях тази, която плащаше сметките, купуваше храната, изпращаше пари на Мария за квартира и учебници.
Съседките често ме гледаха със съжаление:
– Момиче, ти си злато! Всичко за семейството си правиш!
Но никой не знаеше какво ми костваше това. Как всяка вечер заспивах с мисълта за собствените си несбъднати мечти – да стана художник, да имам свое ателие. Вместо това, рисувах само по празни листове, скрити в чекмеджето под леглото. Всяка сутрин ставах в 5:30, за да чистя офиси, а после работех като касиерка в супермаркета до късно вечерта.
Мария беше всичко, което майка ни искаше – умна, красива, амбициозна. Когато я приеха в университета в София, всички се гордееха с нея. Аз също. Но с времето започнах да усещам как между нас се появява пропаст. Тя рядко се обаждаше. Когато идваше у дома, все беше недоволна – от храната, от старите мебели, от това, че нямаме пари за нови дрехи.
В онази вечер след скандала не можах да спя. Въртях се в леглото и се питах: „Дали някога ще разбере какво съм направила за нея? Дали някога ще оцени?“ На сутринта намерих бележка на масата: „Отивам при приятелки. Не ме чакай за вечеря.“ Почеркът ѝ беше небрежен, почти гневен.
Дните минаваха в рутина. Майка ни все повече се затваряше в себе си. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Един ден получих писмо от университета – Мария беше изключена заради неизплатени такси. Сърцето ми се сви. Обадих ѝ се веднага:
– Мария, какво става? Защо не си ми казала?
– Не исках пак да слушам как всичко е заради мен! – изкрещя тя по телефона. – Омръзна ми да съм ти длъжна!
– Но аз само искам да ти помогна…
– Не искам повече помощта ти! – затвори.
Седях дълго с телефона в ръка. Сълзите ми капеха по масата. За първи път осъзнах колко много съм изгубила – не само мечтите си, но и връзката със сестра ми.
В следващите седмици Мария не се прибра у дома. Майка ни започна да пита къде е, но аз не знаех какво да кажа. Една вечер я видях случайно на улицата – беше с нови приятели, смееща се и безгрижна. Не ме забеляза.
Върнах се вкъщи и извадих старите си рисунки от чекмеджето. Гледах ги дълго – портрети на Мария като дете, нашата къща, мечтаното ателие. Започнах да рисувам отново – първо плахо, после с все повече страст. Това беше моят начин да оцелея.
Майка ни забеляза промяната:
– Отдавна не съм те виждала толкова спокойна… Какво става?
– Просто… реших да направя нещо за себе си.
Скоро започнах да продавам някои от картините си на местния пазар. Хората ги харесваха. За първи път от години почувствах радост.
Един ден Мария се върна у дома – бледа, уморена, с куфар в ръка.
– Може ли да поговорим? – попита тихо.
Седнахме една срещу друга на кухненската маса.
– Съжалявам… Не разбирах колко много си жертвала за мен – каза тя със сълзи в очите. – Мислех си, че всичко ми се полага…
– И аз съжалявам – отвърнах аз. – Може би трябваше по-рано да ти кажа как се чувствам.
Прегърнахме се дълго. Знаех, че раните няма да заздравеят веднага, но поне бяхме направили първата крачка към помирение.
Сега всеки ден се питам: Дали е правилно винаги да поставям другите пред себе си? Или е време най-после да започна да живея за себе си? Какво мислите вие?