Никога не е късно за любов: Втората ми пролет

– Как не те е срам, Марияна? – гласът на сестра ми Катя проряза тишината в кухнята, докато държах чашата с чай, която трепереше в ръцете ми. – На тия години, вместо да гледаш внуците, ти тръгнала по мъже!

Погледнах я право в очите. В тях гореше не само гняв, но и страх – страх, че ще изгуби сестра си, такава каквато я познаваше досега. Но аз вече не бях същата. Откакто почина Иван, животът ми се превърна в безкрайна зима. Сутрин ставах по навик, денят ми минаваше между гробищата и празната къща. Вечерите бяха най-тежки – тишината ме притискаше като мокро одеяло.

Промяната дойде неочаквано. Беше март, първите слънчеви дни. Отидох до пазара за домати и там го срещнах – Димитър. Димо, както всички му казваха. Беше вдовец, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете в душата ми. Заговорихме се за цените на зеленчуците, после за времето, после за живота. Оказа се, че и той е самотен – жена му починала преди три години.

Първите ни срещи бяха невинни – разходки по Янтра, кафе в малкото заведение до читалището. Но скоро започнах да усещам пеперуди в стомаха си, нещо, което мислех, че никога повече няма да изпитам. Димо беше внимателен, слушаше ме, караше ме да се смея. За първи път от години се чувствах жива.

Но щастието ми не остана скрито. Дъщеря ми Елица разбра първа. Един следобед ме хвана как си слагам червило пред огледалото.
– Мамо, за кого се гладиш така? – попита тя с полуусмивка.
– За себе си – отвърнах аз, но тя не ми повярва.

Скоро цялото семейство знаеше. Започнаха шушуканията, погледите през рамо. Брат ми Петър дойде специално от София да ме „вразуми“.
– Марияна, хората говорят! Не ти ли стига срамът? Какво ще кажат съседите? Ами децата ти?

Децата… Те бяха най-голямата ми болка. Елица и синът ми Калоян не можеха да приемат, че майка им може да обича друг след баща им. Виждах упрека в очите им всеки път, когато се прибирах по-късно или когато телефонът ми звъннеше и аз се усмихвах.

Една вечер Елица дойде разплакана.
– Мамо, татко още не е изстинал в гроба! Как можеш?
– Елице, мила… – опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.
– Не искам да те виждам така! Не си вече моята майка!

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Стоях сама в тъмната стая и се чудех дали наистина греша. Дали имам право на щастие? Или трябва да остана вдовица до края на живота си, за да угодя на всички?

Димо усещаше болката ми.
– Марияне, не им обръщай внимание – каза ми една вечер, докато седяхме на пейката пред блока му. – Хората винаги ще говорят. Животът е твой.
– Ами ако изгубя децата си? Ако ме намразят?
– Ще разберат някой ден. А ако не разберат… пак ще имаш мен.

Тези думи ме стоплиха повече от всяко слънце. Но сърцето ми беше разкъсано между любовта към него и страха да не изгубя семейството си.

Минаха месеци. Слуховете в квартала не стихваха. На пазара жените спираха да говорят щом минавах покрай тях. В църквата попът ме гледаше укорително. Дори приятелките ми започнаха да ме избягват.

Един ден Калоян дойде при мен.
– Мамо, трябва да спреш това. Унижаваш ни пред всички.
Погледнах го – моето момче, вече мъж с две деца.
– Калояне, аз съм още жива. Имам нужда от обич.
– Татко би се обърнал в гроба!
– Татко ви ме обичаше. Знам, че би искал да съм щастлива.

Той замълча и излезе без да каже повече нищо.

Вечерта седях сама и гледах снимката на Иван. Говорех му наум:
„Прости ми, ако те предавам… Но толкова ми липсваш. И толкова искам пак да обичам…“

На следващия ден Димо ме покани на танци в пенсионерския клуб. За първи път от години облякох роклята си с цветя и сложих червило без угризения. Танцувахме бавно под звуците на стара българска песен. В този момент разбрах – животът е един и никой няма право да ми го отнема.

С времето децата ми започнаха да приемат избора ми. Не напълно, но поне вече не ме гледаха като чужда. Катя също омекна – видя, че не съм престанала да бъда майка и сестра заради любовта си към Димо.

Сега седя на балкона с чаша кафе и гледам изгрева над Велико Търново. До мен е Димо – държи ръката ми и мълчи. Знам, че животът няма да е лесен оттук нататък. Но вече не ме е страх.

Питам се: Колко от нас живеят живота си заради другите? Колко още ще чакаме преди да си позволим щастие? Ще имате ли смелостта да последвате сърцето си?