Когато станах излишна: Изповедта на една българска свекърва
– Защо пак си тук, мамо? – гласът на Елена прозвуча рязко, докато стоях на прага с торба домашни курабийки.
Сърцето ми се сви. Не очаквах топло посрещане, но не и тази студенина. – Донесох малко сладки за малкия, нали знаеш, че обича… – опитах се да се усмихна, но думите увиснаха във въздуха.
Петър, синът ми, стоеше зад нея с бебето на ръце. Погледна ме виновно, сякаш искаше да каже нещо, но замълча. В този момент осъзнах, че вече не съм част от тяхното семейство така, както бях преди.
Винаги съм вярвала, че когато децата пораснат, родителите трябва да са до тях – да помагат, да съветват, да подкрепят. След като Петър и Елена се ожениха, се стараех да бъда полезна: готвех им, чистех, гледах детето, когато имаха нужда. Но с времето започнах да усещам как присъствието ми ги напряга.
– Мамо, ние ще се оправим – често ми казваше Петър. – Не е нужно всеки ден да идваш.
Но аз не можех да стоя сама вкъщи. След като съпругът ми почина преди три години, домът ми опустя. Единствената ми радост беше малкият Александър – внучето ми. Исках да бъда част от живота му, да му разказвам приказки, да го уча на всичко хубаво.
Елена обаче беше различна. Тя държеше на своето пространство, на своите правила. Не харесваше как готвя супата или как подреждам дрехите на бебето. Веднъж дори ми каза:
– Мария, моля те, не му давай толкова сладко! Не искам да свиква с това.
Почувствах се ненужна. Всяко мое действие беше подложено на критика. Започнах да се чудя дали не съм прекалено настойчива, дали не ги задушавам с присъствието си.
Една вечер, докато седях сама в кухнята и гледах старите снимки на Петър като дете, телефонът звънна. Беше той.
– Мамо, трябва да поговорим – каза тихо. – Елена се чувства напрегната. Може би трябва малко да намалиш посещенията…
Гласът му беше мек, но думите – като нож в сърцето ми. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех: Къде сбърках? Нима желанието ми да помагам е толкова лошо?
На следващия ден реших да не ходя при тях. Денят мина бавно и мъчително. Чувах детски смях от съседния двор и сълзите сами потекоха по бузите ми. Чувствах се излишна.
Седмица по-късно Петър дойде сам при мен.
– Мамо, знам, че ти е трудно – започна той. – Но Елена има нужда от време сама с детето. И аз също…
– А аз? – прекъснах го аз с треперещ глас. – Аз какво да правя сама?
Той ме прегърна неловко.
– Ще намираме време заедно. Просто… дай ни малко въздух.
В следващите месеци рядко ги виждах. Понякога Елена ми изпращаше снимки на Александър по Вайбър. Усмихвах се през сълзи – моето момче растеше без мен.
Започнах да ходя на разходки в парка, записах се на курс по рисуване в читалището. Опитвах се да намеря нов смисъл в живота си, но празнотата остана.
Един ден срещнах съседката си Даниела пред блока.
– Мария, защо не идваш вече при Петър? Всички баби гледат внучетата си!
Погледнах я и усетих как гневът и болката избухват в мен.
– Защото вече не ме искат там! Защото станах излишна!
Тя ме прегърна и каза:
– Не си сама. На всички ни е трудно да намерим мястото си в новото семейство.
Тези думи ме накараха да се замисля. Може би наистина бях прекалила с желанието си да помагам. Може би трябваше да дам повече свобода на Петър и Елена.
Сега стоя сама вкъщи и гледам празната люлка на Александър, която още пазя в ъгъла на стаята. Питам се: Кога една майка трябва да спре да бъде майка? И може ли някога една свекърва да бъде достатъчно добра за снахата си?
А вие как мислите? Къде е границата между помощта и намесата? Има ли място за нас – бабите – в живота на младите семейства?